Морякът остана при него още някоя и друга минута, но тъй като китаецът не прояви никакво намерение да заговори за предложената му сделка, той отново уви кюлчето в кърпата си, обърна му гръб и подсвирквайки си с уста, напусна магазинчето на стареца.
„Метал!“ Все пак тази дума не му излизаше от главата. Ами ако въпреки всички се окажеше, че в крайна сметка старият има право, ако това не беше злато и излезеше, че само заради някакви си неколкостотин долара беше изгубил своя кораб, капитанската си служба, а с това изобщо и хляба си? Но не, не беше възможно, сигурно беше злато, а старият китаец искаше да го излъже и да му измъкне кюлчетата. Още преди да свие зад ъгъла, той несъмнено щеше да го извика да се върне. На ъгъла капитанът се спря и се обърна да погледне към китаеца. Но той спокойно си седеше наведен над своята работа и даже не вдигна поглед към него.
На улицата капитанът срещна някакъв англичанин, който, изглежда, правеше различни покупки из малките магазинчета. Попита го за някой порядъчен златар. Такъв, и то французин, живеел недалеч в една от малките улици. Сам англичанинът го заведе дотам. Морякът отново се осведоми за цената на своето кюлче, обаче отговорът не се различаваше от онова, което му бе казал вече китаецът. Както му обясни французинът, тази сплав се наричала в местната търговия просто „метал“ и представлявала един от обичайните китайски търговски артикули. Според неговото мнение тъкмо сега цената била доста висока и ако той имал по-голямо количество, можел да го продаде по долар за килограм или може би по долар и четири-пет цента.
Морякът слушаше думите му като насън. Всичките планове, които бе кроил сутринта, всичките му надежди рухнаха. Сега кажи-речи се страхуваше да се върне при лодката си и да съобщи на щурмана тази тъжна новина. Но все още не беше изгубил надежда да намери някой човек, който да му каже, че онова, което носеше, беше злато. Но където и да отидеше, резултатът си оставаше все същият. В отговор все чуваше тази страшна дума „метал“. Най-накрая не му остана нищо друго, освен да повярва в думите на хората.
В напълно безутешно настроение той се върна при лодката си и едва намери смелост да сподели с щурмана тази лоша вест.
— Ами да — рече щурманът, след като капитанът най-сетне с натежало от мъка сърце му каза истината, — знаех си аз. Злато, от къде на къде златото ще дойде тъкмо при мен?
— А сега какво да правим? — попита тъжно капитанът.
— Какво да правим ли? — възкликна учудено щурманът. — Мисля, че е съвсем просто: ще продадем този боклук на първия човек, който ни даде пари за него, а после колкото е възможно по-бързо ще се върнем обратно на нашия „Изегрим“.
— На кораба?
— Естествено! Да не би да отидем да работим на някой друг кораб като обикновени моряци, а на всичко отгоре и чрез всички вестници да започнат да ни търсят като дезертьори?
— И с лодката ли ще плаваме до Батавия?
— Разбира се, че не — отвърна щурманът. — Докато бяхте на сушата, капитане, оттук мина лодката ей на онзи американски кораб отсреща. Той се кани днес следобед да тръгне право за Батавия и ние ще пътуваме с него. За този „метал“ все ще получим толкова, че да можем да си платим пътуването и пренасянето на лодката.
— Ами ако помощник-щурманът ни даде под съд?
— Навярно защото е пил твърде много и е проспал своята вахта ли? — засмя се щурманът. — Не, капитане, ако се страхувате, можете да постъпите както пожелаете, но аз знам само едно — че няма да изгубя своя дял от намерения чай. Ако тук някой излезе толкова глупав да ни плати на килограм от този боклук по един долар, то мога със сигурност да кажа кой още следобед ще бъде отново на път за Батавия.
Капитанът изказа още някои възражения срещу този план, но най-накрая щурманът го убеди и без да се бавят, двамата се заловиха да продадат „метала“ на предложената им цена.
Междувременно помощник-щурманът на „Изегрим“ смело продължи пътя си на юг и следобед, когато изчисли истинската географска ширина, на която се намираше корабът, изпадна в най-голямо затруднение, тъй като тя изобщо не отговаряше на картата. А понеже и хронометърът не измерваше вече вярно, съвсем му беше невъзможно да се ориентира по островите, които срещаше по пътя си. Той спираше почти на всеки един от тях, защото си мислеше, че най-сетне е достигнал Ява. Но за негов късмет той бе догонен от английски кораб, който идваше от Малакския проток и беше на път за Сидни.
С негова помощ той поправи хронометъра си и най-сетне след доста голямо забавяне щастливо достигна Батавия. Всъщност той бе твърде доволен, че беше водил кораба съвсем сам и го беше докарал в пристанището. Това постижение сигурно щеше да му бъде признато от корабопритежателите, а за останалата част от пътуването имаше пълно право да се смята за капитан на „Изегрим“. Може би корабопритежателите даже завинаги щяха да оставят кораба под заповедите му. За онази пиянска вечер изобщо не бе необходимо да им споменава, а доклада за бягството на капитана и кормчията щеше да направи както си знаеше.
Читать дальше