Фридрих Герстекер: Златните кюлчета

Тогава изведнъж напълно дойде на себе си и се опита да направи почти невъзможното — да разбуди останалия екипаж. Това наистина никак не беше лесна работа. Най-сетне му се удаде да събуди един моряк и той му съобщи своето странно откритие. Отначало човекът изобщо не искаше да му повярва, но в крайна сметка и у него не остана място за съмнение. Липсващата лодка им показваше твърде ясно, че двете главни действуващи лица на кораба бяха изчезнали с нея. Тогава направиха кратко съвещание, за да решат как да постъпят: дали да преследват бегълците, или да продължат плаването си без капитан и щурман. Но явно, че с малката бърза лодка двамата бяха вече далеч… в случай че наистина бяха избягали. А нямаше как да определят и посоката, в която те бяха поели. И тъй не им оставаше нищо друго, освен да продължат своя път и в най-близкото пристанище просто да съобщят за бягството на капитана и на щурмана. Според направените от капитана определения върху картата помощник-щурманът също повярва, че се намират съвсем близо до Батавия, и се нае сам да се добере дотам или изобщо до Ява.

В това време двамата бегълци добре използваха попътния бриз и леката им лодка бързо се носеше по морската шир, и то точно към южния нос на Малака. Достигнаха го привечер, после го заобиколиха, а на следващото утро щастливо се добраха до Сингапур, в чието пристанище, разбира се, някаква си лодка, която можеше да е от кой да е от корабите нямаше никаква опасност да направи някому впечатление.

Капитанът искаше да продаде тук златото и докато щурманът остана да пази кюлчетата в лодката под едно опънато платнище, което играеше ролята на слънчобран, капитанът, загърнал само едно-единствено кюлче в носната си кърпа, бавно се отправи с него нагоре из града, за да намери някой златар, на когото може би щеше да успее да продаде малка част от техните кюлчета. А после, научеше ли веднъж точната цена, която имаше златото тук, може би щеше да сключи изгодна сделка с някоя от по-големите английски търговски къщи за цялото количество. Даже и да изгубеха няколко процента, това нямаше кой знае какво значение. Колкото по-бързо превърнеха кюлчетата в пари, толкова по-сигурни можеха да бъдат, че нямаше да ги разкрият.

Сингапур е много оживен град. Улиците му гъмжаха от китайци, а накъдето и да тръгнеше, магазините се редуваха един подир друг. Изглежда, само златарите бяха съвсем малко и морякът напразно обикаля нагоре-надолу из тесните улички под палещите лъчи на слънцето в продължение може би на час, докато най-сетне в едно малко магазинче откри стар китаец, който тъкмо в момента изработваше някакъв пръстен.

Отначало капитанът се спря за някоя и друга минута в нерешителност пред тази малка работилничка. Все пак му се щеше да вярва, че човекът в нея е златар. Ако самият той не беше толкова богат, че да закупува злато, то поне би могъл да му каже къде да отиде, за да направи нов опит за сключване на сделка.

Друга трудност представляваше езикът, понеже обикновено китайците разбират само родния си език. Но за щастие този старец правеше много радващо изключение. Макар и да не можеше да се каже, че говореше английски, все пак, изглежда, го разбираше. След кратки въвеждащи думи, след някой и друг въпрос за цената на един или друг от изложените предмети капитанът най-сетне попита стареца дали закупува злато. Когато китаецът усмихнато му кимна, той извади от кърпата си грижливо увитото кюлче и го подаде на стария китаец с въпроса, на колко оценява този къс.

— Това ли? — попита китаецът, като погледна кюлчето само за секунда-две и после, без да го подлага на каквато и да било друга проба, го сложи на намиращите се до него везни. Тежи малко повече от килограм и половина… немного… и струва около долар килограмът… значи всичко прави долар и половина.

— Глупости и половина! — рече тихо капитанът на себе си, макар и обладан от някакво твърде неприятно чувство. — Долар и половина за килограм и половина злато… вярвам ти, старче, че би направил страшна сделка!

— Килограм и половина злато ли? — засмя се старият китаец. — Да, хубаво злато! Ако това беше злато, скоро щях да стана богат човек… ама е метал!

— Това го знам и аз, глупако — каза морякът, — но какъв метал? Злато, и ако ти не дадеш полагаемата се цена, можеш да бъдеш сигурен, че няма да се окажа толкова глупав да го продам на теб.

Китаецът го погледна с голямо учудване, ала не му отговори нищо, а отново се залови с прекъснатата си работа.