Фридрих Герстекер: Златните кюлчета

— Какво има, щурман? — възкликна капитанът, силно изплашен. — Приличаш на мъртвец! Случило ли ти се е нещо?

— Капитане — отвърна възбудено щурманът, като треперещите му устни едва изричаха думите, — джонката… джонката… е натоварила злато!

— Злато ли?… Не може да бъде! — възкликна капитанът. — Да не бълнуваш, щурман?

— Ето, вижте сам — каза щурманът, треперейки с цялото си тяло, докато подаваше на капитана няколко малки златистожълти кюлчета от тежък метал, — какво е това?

Капитанът посегна припряно, взе едно от кюлчетата, претегли го на ръка, а после направи с очи знак на щурмана да го последва в каютата на джонката.

— Щурман — каза му той с тих глас, когато се озоваха там, — колко… колко такива кюлчета има на борда?

— Злато ли е? — отговори на въпроса с въпрос морякът.

— Колко такива кюлчета има на борда? — повтори капитанът, без да му отговори.

— Най-малко петстотин — рече щурманът също тъй тайнствено и тихо като капитана.

— И къде се намират?

— В малкия трюм под самата каюта. Първо трябваше да изкъртя вратата му.

Капитанът замълча и едва след известно време тихо каза:

— Знаят ли… хората нещо за тях?

— Не — отвърна щурманът, — но… ами ако…

— Щурман — продума капитанът с тържествен глас, — това злато ни го изпраща самият бог. Ние и двамата си имаме у дома жена и деца, а за нашите корабопритежатели сме вършили винаги всичко, каквото са поискали от нас. В Калифорния, когато избяга целият ни екипаж, ние двамата останахме сами на борда и така корабопритежателите не изгубиха кораба си. А каква благодарност пожънахме в замяна? Нима увеличиха възнаграждението ни? Получаваме такава заплата, за която не би работил нито един юнга в Калифорния. А когато се върнахме, господата от управата не казаха даже едно: „Благодарим, капитане, благодарим, щурман.“

— О — обади се щурманът, — даже за малко да ни припишат на всичко отгоре и вината за това, че хората не бяха останали на борда, и бяхме принудени да платим сума пари за нов екипаж.

— Ами да, щурман — продължи капитанът, — тогава може би излязохме глупави. Но… просто така ни повеляваше дългът и аз до края на живота си няма да съжалявам, че съм го изпълнил. Гордея се с това. Но ако и сега пак решим да мислим само за нашите корабопритежатели, тогава нашите жени и деца ще имат право да ни сметнат за луди. А и аз не знам защо каквото сме намерили тук в открито море, трябва да стане собственост само на корабопритежателите. Струва ми се, че могат да бъдат напълно доволни, ако им дадем тяхната част от товара на джонката, а малкото намерено злато задържим за себе си.

— Да, капитане — каза щурманът, който също бе на мнение, че така биха постъпили правилно, — обаче ако екипажът надуши нещо за тази работа? Хората не могат да си държат устата затворена, а после…

— После всеки от нас ще си купи кораб — рече капитанът — и ще оставим хората да си приказват каквото си искат. Ако плаваме из Източноиндийския архипелаг, може да ни е все едно какво ще мислят онези в управлението. А разумните хора няма да казват пак както навремето: „Капитанът постъпи глупаво!“, ами ще казват: „Този път той се оказа по-умен отпреди!“ Впрочем екипажът няма защо да знае нещо повече от онова, което ще му кажем самите ние. Какъв е другият товар на джонката?

— Доколкото успях да видя досега — чай — каза щурманът, — може да има и няколко сандъка с опиум.

— Е, ами тогава всичко е наред — засмя се капитанът. — Колкото повече се издига слънцето, толкова по-слаб става бризът и можем най-удобно да приближим джонката отстрани на нашия кораб. И докато прехвърлят товара на нашия борд, ние ще отнесем кюлчетата на сигурно място само за нас двамата, а ако някой научи нещо за тях, вината ще е единствено наша.

— Ами всичките ли кюлчета ще задържим за нас, капитане? — попита щурманът, който все още просто не можеше да повярва в подобно богатство.

— Корабопритежателите ще спечелят достатъчно от останалия товар — рече сухо капитанът.

— Няма ли никакви корабни документи?

— Долу се намират няколко дневника — отвърна капитанът, — ама са изпълнени със същия шрифт, какъвто има и по сандъците с чай. И дяволът не може да го разчете.

— Ами колко ли ще струва едно такова кюлче?

— Хмм — обади се капитанът и претегли златното кюлче на дланта си, — като нищо има килограм и половина и ако пресметнем на килограм поне четиристотин долара, тогава на всеки от нас ще се паднат по около петдесет хиляди долара. Кой знае колко дълги години ще трябва да плаваме, за да спечелим толкова пари.