Фридрих Герстекер - Заседналият кораб

Щурманът взе фенера и като го държеше високо с лявата си ръка, прекрачи прага на помещението.

— По дяволите! — извика той в същия миг изплашено, защото състоянието, в което беше каютата, издаваше, че тук бе извършено престъпление.

Моряците бързо се скупчиха около него и у никого не остана съмнение, че тук е било извършено злодеяние. Леглото на капитана беше покрито с големи кървави петна, по одеялото, захвърлено на пода, също имаше зловещи червеникави следи. Писалището в малкото помещение беше разбито, съдържанието му разпиляно наоколо и ясно личеше, че след престъплението нахълталите в каютата хора я бяха обрали.

В една кървава локва на пода все още се валяше бордовият дневник на капитана — един белег, че не е възможно да е напуснал кораба жив, иначе несъмнено е щял да вземе поне този предмет.

В каютата на щурмана, която отвориха по-късно, те намериха също и водения от него дневник. Значи и той бе паднал в схватката или може би, докато е стоял на вахта на палубата, е бил нападнат подло из засада от метежниците и изхвърлен зад борда.

В момента, разбира се, нямаха време да разгледат подробно дневника, обаче един бегъл поглед, хвърлен от щурмана в него, им даде да разберат, че „Мейше ван Утрехт“ не бе тръгнал на път от Сан Франциско, а от Сидни и крайната му цел е било пристанището на Манила. Значи сведенията на пленника бяха лъжливи. Но какво ли, за бога, е могло да го накара да остане сам на кораба и да гледа спокойно как другарите му си тръгват? Това все още си оставаше неразрешена загадка. А не беше ли възможно той да е невинен за това кръвопролитие и другите да са го изоставили само защото не е искал да се присъедини към престъпниците? Но в такъв случай не би ли трябвало да посрещне с радост всеки спасителен кораб, който би го отвел от тези отдалечени пусти места и отново би го събрал с хора… а не е ли даже негов дълг незабавно да съобщи за извършеното престъпление, за да получат убийците своето наказание?

Щурманът пак влезе в каютата, където беше той, за да го разпита отново, но това се оказа напълно безполезно, тъй като пленникът лежеше на земята, забил тъпо поглед пред себе си, и отказа да даде какъвто и да било отговор, та дори се и престори, че не чува зададените му въпроси.

Морякът нямаше друг избор, освен да предостави навъсения тип сам на себе си и на неговия пазач и после да види на светлината на фенерите какви други сведения биха могли да съберат за съдбата на този нещастен плавателен съд. Това място се струваше на щурмана толкова пусто и зловещо, че той без съмнение би предпочел да остане тук до настъпването на утрото и да предприеме претърсването на дневна светлина, обаче знаеше много добре, че капитан Уилки нямаше да признае никакво извинение, ако той и корабът му бъдеха задържани в този опасен проток по-дълго, отколкото го принуждаваха природните стихии. Щурманът лесно можеше да събере най-необходимите доказателства за извършеното престъпление и на светлината на фенерите и не се поколеба да изпълни своя дълг.

Скоро откриха, че пленникът бе казал истината поне в едно отношение. Корабът действително носеше само баласт, вероятно бе продал товара си в Сидни, за който беше взел или суха пара, или менителници, но освен това на борда имаше истинско изобилие от хранителни стоки, вина и други спиртни напитки, определени за търговски сделки. Намериха цели сандъци, пълни с консерви, различни храни, херметически затворени в ламаринени кутии, много вино и щурманът веднага нареди на двама от своите хора да изкачат една част от тези запаси на палубата, за да ги натоварят после на сутринта в лодката. В една от каютите откриха и голямо количество ново платно, което също бе обявено за законна плячка.

Непосредствено под каютата се намираше главният склад за хранителни припаси, а вътре в самия него бе преградено с дъски малко помещение, където обикновено държаха стоките, взети за нуждите на екипажа, и в него се слизаше направо през отвор в пода на каютата, покрит с капак.

Щурманът се намираше долу на средната палуба заедно с останалите моряци, държеше фенера и разглеждаше доста дебелата дъсчена стена, за да види дали евентуално няма да е възможно, като откъртят някоя от дъските, да си открият оттук удобен достъп до „килера“.

— Ах, оставете, мистър Браун — каза боцманът, който бе застанал до него, — та тук са забити седем-осемсантиметрови пирони и ще има цял час да се трепем. Много по-удобно ще надникнем вътре отгоре, ако изобщо си заслужава труда. Тук наоколо има предостатъчно за ядене и пиене и ми се струва, че ако сега вземем да свалим ветрилата и да приберем новата верига, ще имаме достатъчно голям товар, пък и по-голяма печалба.