Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

Междувременно „Кралицата на Запада“ отново спря при една плантация, за да могат да слязат или да се качат някакви пътници. Джек обаче умишлено не се показа навън, защото не желаеше да се среща повече с никакви познати из тази опасна местност.

Впрочем престоят бе съвсем кратък и параходът продължи нагоре по реката, но по-близо до левия й бряг, на който се намираше къщата на дърваря, където ги бе извел през онази нощ техният път през гората. Наистина младежът бе огледал мястото само на несигурната светлина от високо лумналите огньове, но въпреки това той различи местността и сърцето му заби по-силно, щом видя пред себе си да изплува онази позната околност.

Много му се искаше да извика и Сали, да й покаже мястото, което бе свързано с толкова техни спомени, обаче голяма част от пътниците на средната палуба бяха потърсили в този жарък ден по някое по-прохладно местенце навън, в сянката на покритата част от палубата, още повече че долу непрекъснато гореше и готварската печка. А Джек се стремеше да избегне всяка излишна поява на Сали пред погледите на човешката тълпа.

Но този път не спряха. Параходът имаше на борда си дърва, които щяха да стигнат чак до вечерта. За кратко време минаха разстоянието, измъчило ги предния ден толкова много, защото трябваше да си пробиват път през гората. От борда Джек ясно различи откритото блато, което бе прегазил през онази нощ със Сали на ръце… а дали преследвачите не търсеха все още нейде отсреща следите му? При тази мисъл той се позасмя тихичко с чувство на превъзходство, но в същия миг брегът отново привлече вниманието му. Преминаваха близо покрай гората и малко по-нагоре се виждаше вече и островът, откъдето кануто бе започнало бягството си. Ей там беше тръстиковият пояс, през който с голяма мъка си бяха пробивали път… а ето къде започваше пясъчният нанос, зад който бяха потърсили убежище, там водата бе подмила стръмния бряг и смъкнала в реката отделни коренища. А там при ниско сведеното дърво с широката корона, разрошвана от мътните талази, трябва да беше мястото, където бе останала упорито на пост онази лодка, да ги изчаква, тогава…

— Там било, масса — внезапно прошепна тих глас край него и когато той се огледа изплашено, видя до себе си някакъв стар негър, който само с очи му направи знак да го последва.

Джек имаше чувството, че всичката му кръв се бе смразила, а крайниците му се бяха парализирали. А старият негър, без да му обръща повече внимание, закрачи бавно към другата страна на парахода, към нажежения от пламтящото обедно слънце коридор, избягван от всички пътници. Там нямаше никои и след като Джек последва чернокожия съвсем механично, без да бъде способен да разсъждава смислено, последният отново се обърна към него:

— Вие сте от лодка на масса Поулридж, нали?… Псст — предупреди го той, макар че Джек продължи да мълчи, неспособен да пророни и дума, — аз знае всичко… бил съм в лодка, къде вие на масса Хуф стреляли в чело с куршум тъй хубав, че той можал само да размаха малко ръце и ритне с крака. Никога не живял по-лош букра от него и нещастни чернокож на колене благодари на бог, че дявол взел лош букра… Соломон не издаде вас…

— Ама ти откъде се взе? — едва прошепна Джек, все още неспособен на някаква друга мисъл.

— По-скоро аз трябва тъй пита вас — отвърна негърът, като се засмя безшумно, — откъде взели вие… сигур страшно хитро подхванали неща, та още днес отново пътува оттук нагоре, сякаш идва откъм Ню Орлиънс. Аз съм тук с наша лодка, а двама мулати, помощници на надзирател, и Сципион седят отпред на носа и спят на слънце… всички те кат кучета изморени. А сега и най-хубавото: мастър също на борд.

— Твоят господар?

Соломон кимна широко ухилен, при което се видяха два реда бели зъби.

— Страшно би се зарадвал, ако знаел колко близо… — Соломон първо се огледа предпазливо, за да види дали някой не се е приближил зад него, и после тихо прошепна: — … до Сали.

— Ти видя ли я? — попита Джек изплашено. Негърът се засмя и намигна.

— Соломон не глупав… макар тя носи изискан рокля и боне, а и ръкавици имат кат знатен лейди. Но, боже, благослови туй дете! Те отнесли с нея тъй зле, че камък можел заплаче… масса Хуф и онез две женища, и Соломон предпочете жив одерат кожа, отколкото издаде нея.

— Ами ако някой от другите види момичето, някой от мулатите…

— Псст! — Соломон усмихнато поклати глава. — Тя видяла вече Соломон и знае, че той не издаде. Миналата година, кога Соломон бил болен, тя грижила за него кат дете и му носила хубав неща и затова масса Хуф нея бил. Е, най-сетне, той лежи там отсреща заровен. Не можем получи по-зъл надзирател от него…