Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Открити сме! — възкликна тя и скри лице в дланите си. — О, не крийте от мен — преследвачите са по следите ни!

— Но, дете, знаеш ли как ме изплаши! — рече младежът и сам усети как се разтреперват и неговите колене. — И не говори толкова силно! Тези стени са тъй тънки, а достигнат ли подобни думи до уши, до които не бива да достигат, това би могло да бъде гибелно за нас! Успокой се, ела, все още не се е случило нищо, което да ми дава повод да си мисля подобни неща. Но и ние самите не трябва да губим кураж. Никой не бива да разбере по лицата ни, че се боим от нещо. Едва тогава можем да се надяваме всичко да мине добре. И тъй, горе главата, момичето ми! Твоето бягство вече показва, че имаш решителен характер. Довърши докрай започнатото. Само след няколко дни ще бъдем в безопасност.

— Тогава да тръгваме — каза момичето, съвземайки се с усилия, — имате право… няма да ви разочаровам.

Джек видя как миловидните й, замъглени от сълзи очи го поглеждат усмихнато и този поглед сякаш възвърна предишната дръзновена смелост в сърцето му. Той забрави съществуващата за самия него опасност и загрижен само за прелестното същество, предоставило се на неговата закрила, почувствува, че има необходимата сила, за да довърши започнатото дело. Дори и слабоволевите хора биват обзети от своеобразно, непознато чувство на сила, от едно твърдо упование, когато към тях обърне очи за помощ някой още по-слаб човек. А колко по-възвисен трябва да се почувствува от това усещане един млад и енергичен момък, свикнал на опасности още от юноша, разколебал се само за миг. Ръката му стисна още по-здраво вярната карабина, която отново преметна през рамо, и когато момичето закрачи редом с него към парахода, погледът му беше твърд, макар и тайно изпитателно да оглеждаше всичко наоколо.

Пресрещаха го само непознати хора с безразлични лица, но уловил момичето за ръка, той с мъка си проби път до палубата, провирайки се сред страхотната блъсканица от зяпачи, които винаги се натрупват при пристигането на някой параход сред носачите на багаж и слизащите пътници.

Впрочем Джек не бе пропуснал да вземе всички предпазни мерки и добре бе използвал свободното си време в Начес, за да прикрие по момичето всичко, което би могло да бие на очи. Твърде широката рокля на добрата достопочтена мисис Поулридж бе заменена с друга, вече по мярка на Сали. Ново боне предпазваше лицето й както от слънчевите лъчи, така и от любопитните погледи на тълпата, а леки ръкавици скриваха издайническото оцветяване на ноктите.

И ако отначало, преди да бяха огледали всички пътници около тях, за да се убедят, че са заобиколени само от непознати, те изпитваха твърде неприятно усещане на борда, после то отстъпи място на едно друго чувство — чувство на по-голяма сигурност. Веднъж само да останеше плантацията зад гърба им, да можеха да се измъкнат от непосредствената близост на най-опасните си врагове, тогава най-тежкото щеше да бъде преодоляно. Наистина Джек се бе надявал още предишната вечер да вземат някой параход, пътуващ нагоре по реката, тогава те биха минали през онази тъй опасна за тях местност още през нощта и на зазоряване тя щеше да остане далеч зад гърба им, но пък такива големи плавателни съдове като този, на който се намираха сега, много рядко спират при самотни плантации. А това намаляваше опасността и за двамата. Но каквото и да ги застрашаваше, те нямаха никаква друга възможност да се доберат бързо до свободните щати.

„Кралицата на Запада“, както се казваше параходът, се бореше с всички сили срещу силното течение на Мисисипи и докато Сали си избра едно тъмно ъгълче в средната палуба, Джек се отправи към предната палуба, за да огледа хората, които се намираха там.

От откритата предна палуба, където беше първият етаж на каютите, в момента слизаше възрастен господин, който бе пожелал да бъде свален на брега при следващата плантация. Прислугата, обслужваща каютите, го следваше с багажа му. Междувременно моряците бяха приготвили отстрани на парахода лодката, в която той след малко се качи. Докато моряците го откарваха на брега, машините на парахода работеха на бавен ход, достатъчен, за да не може течението да повлече надолу плавателния съд. Така огромният параход застана почти неподвижен във водата.

В същото време по реката се спускаше малка флотилия от тежки търговски лодки и екипажите им работеха усилено, за да избегнат парахода, който нямаше възможност да се приближи повече до брега, понеже газеше поне пет-шест метра.