Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

Джек бързо огледа търговските лодки. Не беше лесно да ги различиш една от друга, всички сковани по един и същ начин от груби нерендосани дъски, с еднаква форма и само някои от тях по-големи, а други по-малки. И много трудно би могло да се отличат една от друга, ако този или онзи собственик не изрисува нарочно по продължението на лодката бяла или червена ивица или пък не постави някакво флагче.

До кормилото на първата лодка, която бързо се спускаше по реката, стоеше мъжка фигура, приличаща отдалеч на стария Поулридж. Обаче лодката беше с широка бяла ивица, а нямаше никакво флагче. Следователно не можеше да е неговата. Погледът на Джек бързо се отмести вече към другите лодки, когато на първата се появи малко кученце и започна да лае по пухтящия параход.

— Дакелът! — неволно възкликна високо Джек и веднага след това разпозна своя стар капитан.

— Хей, лодката! — извика той ликуващо от предната палуба и Поулридж, който току-що с все сила бе извил кърмата на своя плавателен съд, за да мине свободно покрай парахода, сега бързо се извърна по посока на вика.

— Хей, как е на борда? — подвикна им Джек, скачайки върху ниския парапет. — Всички добре ли са?

— Джек! Да пукна, ако не е той! — изкрещя Бил.

— Джек! — извика ликуващо Стария, който също го разпозна и размаха шапката си за поздрав. — Ура! Момче, всичко наред ли е?

— Всичко е наред! — изкрещя в отговор Джек, докато лодката бързо преминаваше покрай него.

— Чудесно… чудесно — кимна старият човек, а Бил като че ли се накани да изреве едно силно „ура“. Но дори и действително да бе имал подобно намерение, той все пак навреме се опомни и всички размахаха шапки за поздрав към своя другар. В същото време Стария подвикна нещо под палубата на лодката си и изведнъж се появи и достопочтената мисис Поулридж. Бяха отминали вече доста надалеч, за да му извика нещо, но тя развя за поздрав някаква стара кърпа, грабната набързо отнейде, и не престана да маха, докато параходът не пое шумно отново срещу течението. След няколко минути лодките изчезнаха.

Неколцина от екипажа на парахода бяха гледали как лодкарите ликуващо поздравиха пътника. Такива сцени се случваха много често, понеже тези хора се спускат по течението на реката с непохватните си плавателни съдове, а после се завръщат обратно в родния си край още с първия параход. Съвсем естествено беше да се поздравят стари познати, срещнали се случайно.

Но срещата зарадва Джек не само заради това. От една страна, беше радостен, че можа да извика на другарите си последно „довиждане“, а от друга — защото се убеди, че лодката е в безопасност, че не е била повече преследвана или ако е била, то не са я открили. Следователно не е било възможно да я подведат под отговорност заради закрилата, дадена през онази вечер на избягалата робиня, макар и за кратко.

Впрочем за по-голяма сигурност старият Поулридж бе свалил своето флагче и бе изрисувал на лодката си бяла линия. Така че разпознаването й измежду стотици други плаващи по реката лодки, бе почти невъзможно или поне страшно трудно. Между другото той хич не се беше бавил там горе и във всеки случай правеше всичко възможно час по-скоро да се измъкне от района на тамошната плантация. По-надолу по реката нямаше защо повече да се бои за себе си, нали и преследвачите му знаеха, че квартеронката бе напуснала лодката му.

Джек бързо се върна на средната палуба, за да съобщи на момичето новината, че бе видял тъй познатата им лодка. После той още веднъж положи най-топли грижи за това същество, поверило се в неговите ръце, за да се чувствува то колкото е възможно по-удобно.

Запознат от доста дълго време с живота на борда на тези параходи, тъй като бе пътувал с тях неведнъж по Охайо и по горното течение на Мисисипи, лодкарят бе накупил в Начес какви ли не готварски съдове и провизии, които щяха да им бъдат необходими за около една седмица. Впрочем пресни хранителни продукти можеха да се купят из всички малки или по-големи градове нагоре по течението на реката, където параходът щеше да спира — Джек се зае със задачата да приготви обяда, нещо, което става много често на борда на параходите, и затова не направи никакво впечатление. Сали имаше възможността да остане скрита в своето ъгълче. Впрочем обядът се състоеше само от кафе и студен бюфет, следователно не беше трудна работа да се приготви и на Джек му остана достатъчно свободно време да излиза навън от време на време, за да се ориентира къде са. Та нали отново се приближаваха до онова място, където предната вечер през блатото се добраха до къщата и намериха убежище на борда на парахода.