Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

Щом Джек видя, че се кани да стане, безмълвно напусна мястото си, отново излезе навън и застана до парапета на левия борд. Параходът все повече и повече се приближаваше към плантацията, където бе живяла Сали. Най-сетне той успя да различи носа, зад който реката описваше широка дъга на запад. Ето че вече видя сред тъмната зеленина на градинските дървета да надничат покривите на къщите, а все още се колебаеше дали да извика Сали или не. Обаче момичето се бе приближило вече до него и замислено и безмълвно гледаше към тъй добре познатата й местност.

— Ей там са онези ужасни колиби — каза тя най-после сякаш на себе си и потръпна. — Там е и къщата, която се превърна в ад за мен и която ще остане ад за още много бедни и окаяни създания… Не мога да я гледам повече — прекъсна тя внезапно мисълта си, — струва ми се, че усещам над главата си вдигнатия камшик и чувствувам как силните удари разкъсват кожата ми.

— Аз отмъстих за тебе, мое бедно дете — каза сериозно младежът. — Негодникът, който те изтезаваше, сега лежи заровен в земята с продупчен мозък. Няма повече да размахва камшика, няма да бъде вече бич за нещастниците.

— И заради мен проляхте човешка кръв — каза Сали, поглеждайки го трогната в очите, заради мен рискувахте собствения си живот, заради една нещастна презряна робиня.

— Сали — помоли я Джек, — нали знаеш много добре, че го сторих само заради теб? Но първо се успокой, мила, прогони тъжните мисли от главата си. Заедно с това място зад гърба ни остава и всяка опасност — отърси се от страха и грижите. Хората наоколо не бива да заподозрат какво все още те потиска. Покажи се ведра и безгрижна, не забравяй, че само след няколко дни завинаги ще се измъкнем от робовладелческите щати. Далеч нагоре по тази река се намира една свободна и красива страна — моята родина, която ще стане и твоя. Ще забравиш ли нерадостните грижи?

Сали отправи към него поглед, в който сякаш като на длан бе разкрита цялата й душа, после му кимна приветливо и с умоляващ глас каза:

— Дайте ми още само един-единствен час, после всичко ще премине и ще бъде… забравено.

И преди той да успее да отговори каквото и да било, тя отново изчезна в средната палуба. А на Джек му се искаше просто да изкрещи от радост и блаженство и с бързи крачки се изкачи нагоре към мелтердека 7 7 Мелтердек — горна покрита палуба на пътнически параход. — Б.пр. . Изпитваше необходимостта да бъде сам, за да овладее чувствата, бушуващи в него, а останеше ли долу, едва ли щеше да се въздържи да не се хвърли на врата на първия срещнат непознат, за да му каже колко е радостен и щастлив. А когато след около час отново слезе долу, момичето го посрещна с ведра и весела усмивка. Цялата мъка, всички грижи бяха изчезнали от прелестното и мило лице на момичето, последните сълзи бяха изтрити и всяка следа от тях заличена.

Времето летеше, сякаш имаше крила. Те прекарваха дните си в разговор. Джек трябваше да разкаже на момичето за начина на живот, който водеха в Севера, за нивите, които обработваха, без да ги торят с кръвта и потта на негрите, за своите родители, братя и сестри, за чудно красивата страна с нейните обширни прекрасни прерии и възвишения, покрити с гори. А през нощта Джек, завит в одеялото си, лежеше пред койката като нейна вярна стража. Грижеше се за момичето като за своя родна сестра — както бе обещал на стария негър.

Тъй изминаха пет дена и ако отначало Джек все още изпитваше неприятно чувство, щом параходът спреше при някой по-голям град или ако откъм брега се приближеше някоя лодка, за да докара на борда нови пътници, това чувство скоро го напусна. Наближаваха Севера. Щатите Арканзас и Мисисипи бяха останали вече зад тях. От лявата им страна се простираше Мисури, а отдясно пък се бяха проточили планинските вериги на Кентъки, покрити с гори. Неуморният боботещ параход се изкачваше все по-нагоре по реката и веднъж, когато слънцето отново залезе, Джек улови нежно ръката на Сали и за пръв път я поведе със себе си горе на мелтердека, откъдето можеха да обхванат с един поглед необятните брегове. Но той бе тъй необичайно възбуден, както момичето не го бе виждало никога дотогава. Погледна го учудено. Тогава той протегна ръка и посочвайки към десния бряг, с разтреперан от вълнение глас каза:

— Виждаш ли там, мила?… Виждаш ли красивата широка река, която идва от изток и влива водите си в Мисисипи? На нейното устие е разположен онзи малък град пред нас.

— Да, да — гласеше боязливият отговор на момичето, което не можеше да си обясни вълнението на младежа.