Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Това е Охайо — възкликна Джек, — а онази земя ей там отсреща, до която след не повече от половин час ще приближи носът на нашия параход, е Илинойс, първият свободен щат и нашата бъдеща родина. Там ще слезем на сушата и още тази вечер някое от малките параходчета, които плават по Охайо и сега се виждат пристанали ей на онова място, ще ни понесе нагоре по тази чудно красива река и ще ни остави в прегръдките на моите родители… на баща ми, на майка ми.

— Баща… майка… — прошепна тихо и тъжно момичето. — Колко сладко и нежно звучат тези думи. Никога не съм могла да кажа някому „татко“ или „майко“!

— Но ще се научиш да го казваш, момичето ми — отвърна й младежът, развълнуван до дъното на душата си от трогателните й думи. — Бедно дете, нека моята бащина къща стане от този момент и твоя и сега, когато си свободна като птичка, когато няма да те търси и открие никой робовладелец, а дори и да те открие, никога не би те изтръгнал от мене, аз те питам: искаш ли да бъдеш моя… искаш ли да бъдеш моя жена, моя добра и мила жена в мъка и радост, пък каквото и да ни чака занапред?

Сали пребледня, боязливо и смаяно вдигна към него големите си сини очи и рече:

— Искате да издигнете робинята до ваша жена?

— О, не ми споменавай повече тази дума! — помоли я Джек, улови ръката й и я задържа в своята. — Както те отвлякох от твоите мъчители, тъй искам и ще ти осигуря свободата дори ако се наложи да се преселя заедно с тебе в Канада. Откакто те видях за пръв път, мило момиче, аз се влюбих в теб от цялото си сърце. Ще имаме благословията на моите родители. Те ме познават добре и ще одобрят избора ми. Няма нищо друго по света, което баща ми да мрази повече от робовладелческия Юг. И тъй, Сали, съгласна ли си… ще станеш ли моя жена?

За пръв път той любящо обхвана талията й с ръка и почувствува как стройното й тяло потрепна от този допир. Сали остана безмълвна, от миловидните й устни не се отрони нито дума, тя само склони глава на гърдите на верния си придружител, а щастливецът здраво прегърна любимото момиче.

Изминаха три години от описаните по-горе събития. Плантаторите от Луизиана бяха много заети с прибирането на реколтата от памук, която през тази година бе великолепна. Под палещите обедни лъчи на слънцето из памуковите ниви, където нямаше никаква сянка, се виждаха негри да берат белите пухчета и да пълнят с тях леки тръстикови кошове, за да съберат определеното им количество още преди завършването на работния ден. Вярно, че то не бе извън техните възможности, но не им оставаше много време нито за бавене, нито за почивка, а накрая, липсваше ли макар и съвсем малка част от определеното тегло, рядко оставаше някой от тях ненаказан.

Из нивята яздеше надзирателят, за да наблюдава работата на отделните групи. Но около господарския дом цареше дълбока тишина, несмущавана от нищо и от никого. Господарите се наслаждаваха на своята сиеста и би било абсолютно неблагоразумно от страна на някой негър да причини какъвто и да е шум в близост до жилището им, та да смути тази свещена почивка.

Широката Мисисипи бе придошла необичайно, по това годишно време от Скалистите планини я подхранваха големи водни маси и тя беше извънредно много оживена. Не минаваше четвърт час, през който да не преминеше с пъшкане някой параход или пък да не се спуснеха по реката тежки търговски лодки или ветроходи. Но никой от плантацията не им обръщаше внимание, защото тази картина отдавна бе станала за тях всекидневие. Дебелите завеси на прозорците на господарската къща бяха плътно придръпнати, жалузите затворени и само отворените врати, водещи към верандата, откриваха достъп за полъхващия откъм реката ветрец. Дори и коларският път, който минаваше покрай Мисисипи, беше съвсем безлюден. Само една самотна стара жена седеше в сянката на високостеблен пекан и пазеше малко стадо пасящи овце.

Тъжна гледка представляваше старата съсухрена като мумия жена, свита, загледана тъпо в някаква точка пред себе си. В младостта си може да е била любовница на някой надзирател и да е била пощадена от тежката работа; после, в зрялата си възраст, е била изпратена на памуковите ниви, докато са изцедили и последните сили от нея. Даже сега не бе оставена на спокойствие. И тя самата вече не знаеше годините си. Всъщност бе все едно, понеже това не интересуваше никого. Но тя трябваше да седи тук през целия божи ден и да пази овцете, които търсеха храна покрай дигата. Тежко й, ако някоя от тях се изгубеше. Овцете обаче не се отдалечаваха, макар и само от съжаление към нещастната жена, защото после тя би трябвало с пъшкане да ги събира. Спокойно пощипваха от високия насип сладката трева, наречена „коко“, а старицата седеше край тях и гонеше мухите, които се навъртаха около нея.