Урсула Гуин - Дарби

С Канок не бяхме близки в мъката. Нямаше как да сме. Колкото и ужасна да бе моята загуба, бях изгубил само нещо, което рано или късно щях да изгубя и да открия наново. За него нямаше да има замяна, беше си отишло щастието на неговия живот.

Мъката му бе още по-неизлечима, защото винеше и себе си за загубата, гневеше се и не намираше облекчение.

След смъртта на мама някои хора във владението взеха да се плашат от Канок и мен. Аз притежавах дива дарба, а какво ли можеше да стори той в мъката си? И двамата бяхме наследници на Кадард. Освен това имахме оправдана причина да се гневим. Всяка жива душа в Каспромант вярваше, че тъкмо Огге Дръм е убил Мелле Аулита. Тя умря година и един ден, след като напусна Дръмант. Никой не знаеше историята, която ми бе разказала — за нощта, прекарана край леглото на момичето, — но и нямаше нужда. Достатъчно бе да се каже, че е пристигнала здрава и жизнерадостна в Дръмант, а си е тръгнала болна и малко след това е изгубила детето, което е носела.

Канок беше силен мъж, но последните месеци бяха оставили отражението си върху ума и тялото му. Изглеждаше напълно изтощен. Спеше почти непрестанно през първия месец след смъртта й — в стаята й, в леглото, където тя бе издъхнала. Прекарваше дълги часове там. Раб и Соссо, както и другите, се бояха от него. Използваха ме за посредник. „Качи се горе и попитай брантора има ли нужда от нещо“ — шепнеха ми настойчиво. „Дали да занесем на коня овес?“ — защото Гъсока напоследък нямаше никакъв апетит и те се безпокояха за него. Качвах се горе със Сажда, престрашавах се и почуквах. Понякога ми отговаряше, друг път — не. Когато отваряше вратата, гласът му бе студен и безизразен. „Кажи им, че не искам нищо — отвръщаше. Или: — Аллок да се погрижи за коня“. После хлопваше вратата.

Страхувах се да го навестявам, защото усещах, че съм нежелан, но не чувствах заплаха от него. Знаех, че никога не би използвал силата си срещу мен, също както Мелле бе уверена, че няма да използвам своята срещу нея.

Бях потресен първия път, когато осъзнах това. Не беше обикновено предположение, а самата истина. Аз знаех, че той няма да ми стори зло. Нито че аз бих сторил зло на Мелле. Бих могъл да свалям превръзката, когато я навестявах. Да я виждам, през цялата тази последна година. Да се грижа за нея, да й бъда полезен, да й чета, да й разказвам глупавите си истории. Да не свалям очи от скъпоценното й лице.

Тази мисъл ме накара да избухна в сълзи, но и същевременно пробуди гнева ми и аз осъзнах какво изпитва баща ми — пламтящата ярост на безсилното съжаление.

Нямаше върху кого другиго да стоваря вината освен върху себе си.

През нощта, когато тя умря, аз се хвърлих в обятията му и той ме притисна към гърдите си. Оттогава почти не ме бе докосвал нито бе разговарял с мен — беше се затворил в стаята на кулата и не излизаше. Искаше сам да преживее цялата мъка — и това ме огорчи.

През пролетта Тернок и Парн ни навестяваха непрестанно. Тернок беше благ човек, склонен да изпълнява, каквото му се нареди, вместо сам да се разпорежда, и макар да не беше особено щастлив с властната си жена, никога не се оплакваше от нея. Винаги бе следвал баща ми и беше обичал майка ми и сега искрено скърбеше за нея. При едно гостуване към края на юни се качи в стаята при баща ми и разговаря с него доста дълго. Същата вечер Канок слезе да яде с нас и от този ден престана да се заключва и се върна към работата и задълженията, макар че почти винаги спеше в стаята на кулата. Разговаряше с мен вяло и с видимо усилие, сякаш го правеше по задължение. Отвръщах му по същия начин.

Бях се надявал, че Парн ще знае как да помогне на майка ми в болестта й, но Парн бе ловец, а не лечител. Чувстваше се смутена и объркана всеки път, когато навестяваше още живата Мелле. На погребението водеше оплакването — риданията и воплите, с които жените от Предпланинието изпращат мъртъвците. Това е ужасяващо пронизително врещене, което продължава дълго, непоносимо е като вопли на ранено животно. Сажда вдигна глава и зави с жените, а аз стоях до нея и се борех с напиращите сълзи. Когато церемонията приключи, се почувствах изтерзан и изтощен, но и същевременно облекчен. Канок изтърпя всичко това мълчаливо и неподвижно, като скала под дъжд.

Скоро след смъртта на Мелле Парн замина за Карантаг. Ловците от Борремант бяха чули за уменията й и я бяха поканили да им помогне. Парн искаше Грай да тръгне с нея, за да упражнява дарбата си. Щеше да получи редкия шанс да се представи пред заможни планинци и да си спечели слава и име. Но Грай отказа. Парн страшно й се ядоса. Този път обаче Тернок се намеси: „Ти заминаваш и се прибираш, когато ти скимне — рече на жена си, — позволи и дъщеря ти да бъде същата“. Парн видя правдата в думите му, въпреки че не й допадаше. Замина на следващия ден, без да се сбогува с никого.