Урсула Гуин - Дарби

— Дарбата ти е много силна — заяви Грай с дрезгав глас.

Изведнъж се сетих къде сме и че аз бях накарал Грай да ме доведе тук. Досрамя ме — нима исках да й покажа на какво е способна силата ми? Защо иначе щяхме да дойдем на това място?

— Имаше едно дръвче… — почнах и млъкнах смутен. — Тогава си помислих, че е баща ми.

Грай помълча малко, после отвърна:

— Пак пуска листа, Оррек. А и тревата и храстите. Духът все още е в тях.

Пролетта и лятото се изтърколиха, без да се случи нищо знаменателно. Научихме, че след гостуването ни разпрата между брантор Огге и сина му Харба се задълбочила, че започналото по време на лова като обикновен спор е прераснало във вражда. Харба отвел жена си и помощниците си в Риммант и сега живеел там, а Себб се е настанил в Каменната къща на Дръмант и към него се отнасяли като към наследник и бъдещ брантор. Но дъщерята на Себб и Даредан Вардан изкарала на легло цялото лято заради постоянните пристъпи. Чухме за това от жената на един странстващ ковач. Търговци и занаятчии като него пътуваха на големи разстояния и разнасяха новини от едно владение в друго из цялото Предпланиние. Поглъщахме жадно вестите, въпреки че подробностите, с които жената описваше страданията на момичето, малко ме подразниха. Чувствах се донякъде отговорен за нещастието на Вардан.

Понякога, докато си припомнях мигове от онова ужасно гостуване, пред погледа ми изникваше образът на Огге Дръм, набръчканото му лице и прихлупените клепачи, изпод които надзъртаха очи на усойница.

Грай не можеше да ме навестява често по време на жътвата, когато всяка ръка беше от полза. А и вече нямаше нужда да ни обучава със Сажда, тъй като от известно време се бяхме превърнали — по думите на мама — в шестокрако момче с необичайно развито обоняние.

Но в началото на октомври Грай се появи отново и след като със Сажда й демонстрирахме новите си постижения, седнахме, както винаги, да поговорим. Обсъдихме разприте в Кордемант и Дръмант и отбелязахме мъдро, че докато са заети помежду си, шансът да ни нападнат е много по-малък. Споменах Вардан. Грай бе чула, че детето умира.

— Как мислиш, дали това не е дело на Огге? — попитах. — Онази нощ. Когато майка ти е била там и чула… Може заклинанието да е било предназначено за момичето.

— А не за Мелле?

— Може би не. — От известно време и на мен ми се въртеше подобна мисъл в главата, но не смеех да я споделя.

— Защо ще му е да убива собствената си внучка?

— Защото се срамува от нея. Иска да умре. Нали тя е слабоумна. — Припомних си немощния гласец: „Как си как си как си“. После се сетих за кучето Хамнеда.

Грай не отговори. Имах усещането, че иска да каже нещо, но не знае какво.

— Мама е много по-добре — рекох. — Онзи ден вървя с мен и Сажда чак до Малко дере.

— Това е чудесно — възкликна Грай, но пропусна да отбележи, че само преди половин година подобна разходка щеше да е напълно естествена, по-вероятно щеше да е да се покатерим до високите хълмове и да се върнем с песен на уста. Аз самият избягвах подобни мисли, което не означаваше, че не ми минават през главата.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

Това беше молба, на която Грай никога не отказваше — да ми бъде очи, да ми върне отнетото зрение.

— Много е слаба — каза.

Знаех го от ръцете й.

— Изглежда ли болна?

— Не. Само слаба. Уморена и натъжена. Откакто изгуби бебето…

Кимнах. След известно време рекох:

— Сега ми разказва една много дълга история. Част от легендата за Хамнеда. За неговият приятел Омнан, който си изгубил ума и се опитал да го убие. Ако искаш, ще ти кажа някои части.

— Разбира се! — възкликна доволно Грай и я чух да се настанява до мен. Протегнах ръка и я сложих на гърба на Сажда. Допирът до нея бе моята котва към невидимия, истинския свят, докато пристъпвах в приказните предели на историята.

Нищо от това, което бяхме казали за мама, не намекваше, че тя е болна, че не се поправя, ала съзнанието, че се влошава, витаеше между нас. И двамата го знаехме.

И мама го знаеше. Беше притеснена, но търпелива. Опитваше се да изглежда бодра. Не можеше да повярва, че не е в състояние да върши нещата, които доскоро й се удаваха с лекота. „Толкова е глупаво“ — ядосваше се тогава и това бе единственото й оплакване.

Баща ми също го знаеше. Със скъсяването на дните работата намаляваше и той прекарваше все повече време у дома. Нямаше как да не забележи, че Мелле е слаба, че лесно се изморява, че яде малко и е изнемощяла, че понякога по цели дни седи край огнището, загърната в шала, придремва и трепери.