Урсула Гуин - Дарби

— Ще се оправя, когато отново се стопли — обещаваше тя. Той разпалваше огъня и я питаше дали може да направи още нещо за нея. — Какво да ти донеса, Мелле?

Не виждах лицето му, но чувах гласа и нежността в него ме караше да потръпвам болезнено.

Слепотата ми и болестта на мама обаче имаха една обща полза: и двамата разполагахме с повече време да се отдаваме на обичта си и за разказване на истории, които ни отнасяха надалеч от мрака и прогонваха досадата на ежедневието. Понякога мама забравяше някоя част от историята и тогава, също като мен, измисляше нещо на момента, дори заимстваше от други истории и легенди, защото кой би могъл да я обвини за това? Веднъж й казах, че е като кладенец за разкази, като преобърнато ведро, от което се изливат всякакви случки. Тя се разсмя. А после рече:

— Ще ми се да запиша някои от нещата във ведрото.

Не можех да приготвя нито листове, нито мастило, но помолих за това Раб и Соссо, нашите най-млади помощнички, и те много се зарадваха, че могат да направят нещо за Мелле.

И двете бяха Каспро по баща, но нямаха дарба. Бяха наследили постовете си в имението от майките си, които ги бяха обучили старателно. След като Мелле се разболя, постепенно бяха поели цялото управление на домакинството: стараеха се всичко да си остане така, както беше при мама, и същевременно да й облекчат живота. Силни и енергични жени с добри сърца. Раб беше сгодена за Аллок, макар че никой от двамата не припираше да се женят. Соссо пък бе обявила, че вече е завладяла достатъчно мъжки сърца.

Двете бързо се научиха да колосват платно и да забъркват мастило, а баща ми скова нещо като масичка за легло, на която мама да пише полуизлегната. Прекарваше дълги часове там, опитваше се да си спомни всички предания и песни, които бе научила като малка. Нито веднъж не ми обясни защо се е заела да пише. Нито веднъж не каза, че го прави, защото се страхува някой ден да не замлъкне завинаги. Каза само — когато Канок я укори, че се преуморява:

— Така чувствам, че всичко, което съм научила като момиче, не е било само загуба на време. Докато го пиша, мога да мисля за него.

И тъй, тя пишеше цяла сутрин, а следобед почиваше.

Привечер я навестявахме със Сажда, често идваше и Канок и тя продължаваше да разказва поредната история за времето, когато царувал Къмбело, а ние слушахме, настанени около огнището в стаичката на кулата, в сърцето на зимата. Понякога казваше:

— Оррек, а сега продължи ти.

Искала да знае, каза ми, дали помня добре историите и дали ще мога да ги преразказвам.

Все по-често се случваше тя да започне история, а аз да я завърша. Един ден ми рече:

— Днес нещо не ми се разказва. Разкажи ми ти.

— Коя история?

— Измисли някоя.

Откъде знаеше, че си съчинявам сам истории и ги повтарям мислено в дългите часове на тъмнина?

— Мислех си какво би могъл да прави Хамнеда, докато е бил в Агаланда — неща, които ги няма в историята.

— Разкажи ми.

— Ами, след като Омнан го изоставил в пустинята, сещаш се, нали, той трябвало сам да намери пътя… та си представях как го е измъчвала жаждата. Докъдето му стигал погледът, виждал само прах и ситен червеникав пясък. Никакво растение, нито следа от вода. А без вода бил обречен скоро да умре. И тъй, той се отправил на север, ориентирал се по слънцето, по едничката причина, че на север бил родният му дом Бендараман. Вървял и вървял, слънцето изгаряло гърба му, а вятърът вдигал облаци прах и му пречел да диша. Вятърът се усилвал и скоро се вдигнала вихрушка и се изпречила на пътя му като завеса от червеникав прах. Вместо да побегне, той разперил ръце, вихрушката го обгърнала, подхванала го и го запремятала във въздуха. Отнесла го надалеч през пустинята, като го въртяла толкова силно, че той едва си поемал въздух. Най-сетне слънцето доближило хоризонта. Вятърът утихнал. Заедно с него утихнала и вихрушката и Хамнеда се озовал пред вратите на някакъв град. Все още му се виело свят и бил твърде замаян, за да може да се изправи, целият бил покрит с прахоляк. Останал да седи там, свел глава, мъчел се да си поеме дъх, а стражите пред вратата втренчили погледи в него. Било по здрач. Единият страж казал: „Някой е оставил тук голяма глинена делва“. „Не е делва — възразил вторият, — това е фигура, статуя. Статуя на куче. Сигурно е подарък за краля“. — И решили да отнесат подаръка в града…

— Продължавай — прошепна Мелле.

И аз продължих… Но ето че сега самият аз доближавам едно място в моята история, което бих предпочел да избегна. Пустинята. Но без вихър, който да ме вдигне и да ме изнесе от нея.