Урсула Гуин - Дарби

— Може би вече знае… Онази вечер, когато пристигнахте у нас. Когато Мелле припадна. Мама каза на татко: „Може да я е докоснал“. Тогава не разбрах какво има предвид. Помислих, че може би Огге се е опитал да я насили или нещо подобно.

Известно време мълчахме умислени. Мисълта, че Огге може да е наложил заклинание върху майка ми, беше колкото неправдоподобна, толкова и страшна. Мисълта ми постепенно се насочи към други неща.

— Не съм я чувала да споменава нито веднъж Анрен Барре, откакто се прибра от Дръмант — отбеляза Грай. Имаше предвид своята майка, не моята.

— В Кордемант разпрата не е утихнала. Раддо каза, че се стигнало до открита вражда между братята. Живеят в противоположните краища на владението и не желаят да се доближават един до друг, да не би някой от тях да ослепее или оглушее.

— Татко каза, че нито един от братята не притежава напълно развита дарба и че цялата сила е отишла при сестра им Нанно. Тя ги заплашила, че ако продължават да се карат, ще ги накара да онемеят и двамата, за да не могат да се кълнат един друг. — Грай се разсмя и аз се присъединих към нея. Изглежда ужасно, но понякога човек се смее и на такива неща. Изведнъж почувствах, че ми олеква на душата, защото Парн вече не говореше за годеж между Грай и онова момче от Кордемант.

— Мама смята, че понякога дивата дарба е особено силна. Необходими са години, за да се научиш да я използваш. — Гласът на Грай бе дрезгав, както винаги, когато трябваше да съобщи нещо важно.

Не отговорих, но и нямаше нужда. Щом Парн смяташе, че макар и да е изключително силна, дарбата ми може да се контролира, можех само да се радвам. Пък и това означаваше, че след време двамата с Грай можем да се оженим. Което ни беше достатъчно.

— Искам да отида при ясеновата горичка — казах неочаквано и скочих. Имах нужда да изляза на открито. Бях пълен с надежда и енергия, защото мъдрата Парн Барре бе казала, че отново ще мога да използвам очите си и да се оженя за Грай, а кой знае — може би и да сразя с поглед Огге Дръм, ако посмее да доближи Каспромант…

Качихме се на конете и тръгнахме. Помолих Грай да ми каже, когато наближим опустошения хълм. Скоро тя каза, че сме вече близо. Дръпнах юздите. Чух, че Сажда продължава да тича напред. Грай я повика, но тя отвърна с неохотно скимтене.

— Не й харесва тук — каза Грай.

Настоях да ми опише мястото. Тревата била порасла, каза тя, но изглеждала странно.

— Всичко е сбръчкано. Само буци и прахоляк. Няма нищо, което да има някаква форма.

— Хаос.

— Какво е хаос?

— Мама разказва една история за зараждането на света. В началото имало само разни неща, които се носели наоколо, без определена форма или очертание. Късчета, парчета и петна, даже не приличали на камъни, пръст или скали. Без форма и цвят, без земя и небе, нито горе и долу, север и юг. Без усещане, без посока. Без никаква връзка. Само мрак, без светлина. Бъркотия. Хаос.

— И после какво станало?

— Нищо нямало да стане, ако късчетата, петната и парчетата не започнали да се сливат на едно или друго място. И тъй започнали да приемат форма. Първо се събрали на облаци, на купчини от едри буци. После на камъни. Камъните започнали да се търкат помежду си, да пораждат искри, от които лумвали огньове, или да се сливат и да пускат вода. Огънят и водата се срещнали и създали пара, мъгла, влага, въздух — въздух, който да вдишва Духът. После Духът събрал всички сили, поел си от въздуха и проговорил. Изредил всички онези неща, които трябва да ги има на света. Възпял земята, водата и огъня, възпял и живите твари, които да се появят. Всички очертания на планини, реки и дървета, на животни и хора. Само на себе си не придал форма, нито си измислил име, за да може да остане навсякъде, във всички неща и между тях, във всяка връзка и посока. Когато в края на света всичко отново се разпадне и се възцари Хаосът, Духът ще е в него, както е било в началото.

След известно време Грай попита:

— Но няма да е в състояние да диша, нали?

— Не и докато всичко не започне отначало.

Докато разказвах всичко това и отвръщах на въпросите на Грай, бях преминал отвъд границите на историята, така, както ми я бе разказала мама. Често ми се случва. Не възприемам разказите и историите като нещо свято, което трябва да бъде съхранявано непокътнато и непроменено. Предпочитам да им придавам форма и вид, които да отговарят на представите ми за ред и справедливост в света. Тази моя склонност се бе засилила още повече, откакто се бях лишил от зрението си — непрестанно живеех с тези истории, припомнях си ги, молех мама да ми ги разказва отново, а сетне ги доразвивах, придавах им завършен вид, изговарях ги, за да могат да просъществуват, както бе направил Духът в Хаоса.