Урсула Гуин - Дарби

Грай дойде скоро, за да поднови обучението й, и продължи да прескача до нас на всеки няколко дни. Яздеше едно жребче, Пожар, беше на кордемантските Барреви. Те бяха помолили Парн да го „пречупи“ и Парн едновременно обяздваше жребчето и учеше Грай на това изкуство. „Пречупване“ е термин, който използват владеещите дарбата за призоваване, макар че тя няма почти нищо общо с методите за обучение на млад кон. Нищо не се „чупи“ по време на обяздването, по-скоро се създава нещо съвсем ново. Това е продължителен процес. Грай ми обясни някои особености: искаме от коня да прави неща, които противоречат на природата му, а от друга страна, конете не са като кучетата, липсва им стаден инстинкт, за да се подчиняват на определена йерархия. Кучето приема и се подчинява, конят се съгласява. Обсъждахме тези въпроси, докато обикаляхме със Сажда и Грай ни помагаше да свикнем един с друг. А също и докато Грай яздеше Пожар, аз Пъстра, а Сажда тичаше наблизо, отвързана и свободна да изучава местността, да спира, да души, да щъка по странични пътеки и да плаши зайците, без да ме безпокои. Но извиках ли я, идваше веднага.

Сажда и Грай промениха живота ми изцяло и аз помня онова лято, първото от доброволната ми слепота, като необичайно щастливо. Бях преживял толкова много неща преди него, бях толкова объркан и изплашен от дарбата си, че след като очите ми бяха завързани и нямаше никаква опасност да я приложа неправилно, не се налагаше да се измъчвам, нито да бъда измъчван. Кошмарът в Дръмант бе останал в миналото и аз отново бях сред най-близките си хора. Страхът, който долавях у някои от тях, беше като компенсация за безпомощността ми. Достатъчно е, докато се промъкваш пипнешком през някоя стая, да чуеш изплашен шепот: „Ей, какво ще стане, ако му падне превръзката? Свършено е с мен!“

Известно време мама почти не ставаше от леглото. Но се оправи и отново започна да обикаля из къщата. Ала един ден, тъкмо вечеряхме, някой извика изплашено, настъпи суматоха и после баща ми и мама излязоха. Останах на масата, объркан и изплашен. Попитах какво се е случило. Отначало никой не ми отговори, после едно момиче обясни:

— Тече й кръв. Полата й беше подгизнала.

Вцепених се от ужас. Отидох и седнах при огнището, съвсем сам, замаян. Там ме намери баща ми. Успя само да каже, че мама е пометнала, но вече била по-добре. Говореше със спокоен глас и това ми вдъхна известна увереност. Точно от увереност се нуждаех най-силно.

На следващия ден пристигна Грай с Пожар. Качихме се да навестим мама в малката стаичка на кулата. Там имаше легло и беше по-топло, отколкото в спалнята. Макар че беше разгарът на лятото, огънят в огнището гореше. Прегърнах мама и установих, че се е увила с дебелия си вълнен шал. Говореше с малко пресипнал глас, но иначе беше съвсем бодра.

— Къде е Сажда? — попита ме. — Искам да я видя. — Сажда естествено беше с нас, чакаше пред вратата. Грай я пусна и тя се покатери на леглото и се притисна до мама. Разказахме как върви обучението на кучето и на Пожар, после поговорихме за разни други неща. Грай се надигна, преди да съм готов да си вървя, заяви, че е време да тръгваме, целуна мама и прошепна:

— Съжалявам за бебето.

— Нали си имам вас двамата — отвърна Мелле.

Баща ми отсъстваше от зори до мрак — обикаляше из владението да наглежда лятната работа. Би трябвало вече да съм му от помощ, а ето, че бях само бреме. Аллок бе заел мястото ми до него. Аллок беше чистосърдечен младеж, без амбиции и претенции, смяташе се за глуповат и повечето хора бяха съгласни с него, но макар и да не притежаваше пъргав ум, преценките му бяха точни. Двамата с Канок се сработиха и той се превърна в това, което аз не можех да бъда. Признавам, че изпитвах ревност към него. Имах достатъчно силно развито чувство за достойнство, за да не го показвам, още повече че това щеше да го наскърби, а баща ми щеше да се ядоса.

Всеки път, когато ме налягаше усещането за собствената ми безполезност и безпомощност, когато ме обземаше желание да смъкна превръзката и да се порадвам на светлината, в ума ми изникваше неподвижната фигура на баща ми. Това бе достатъчно, за да осъзная каква смъртна опасност мога да бъда за Канок и всички останали. Със завързани очи аз бях негов щит и подкрепа. Дори слепотата ми можеше да е полезна.

Само веднъж след завръщането си от Дръмант разговаряхме на тази тема. Баща ми сподели, че според него Огге се бои и от двама ни, но повече от мен, и че злобните му заяждания и подигравки били само блъф, за да запази репутацията си пред своите хора.