Урсула Гуин - Дарби

— Ей, Себб, какво ще кажеш, да направим годеж, а? — провикна се и избухна в смях. След малко викна пак: — Айде бе, Себб! Защо не говориш нищо за годежа? Тук са всички наши приятели. Всичките под един покрив. Каспрови, Барреви, Кордеви и Дръмови. Най-добрата кръв в цялото Предпланиние. Ей, брантор Канок Каспро, какво ще кажеш? Съгласен ли си? Вдигам тост. За приятелството, верността, любовта и брака!

На двамата с мама не ни позволиха да се качим горе след вечеря. Трябваше да останем в голямата зала при Огге Дръм и хората му, докато те се наливат с вино. Огге все се навърташе около нас и непрестанно заговаряше мама. Тонът и думите му бяха все по-настойчиви, но нито Мелле, нито Канок, който също седеше до нас, не се поддаваха на предизвикателствата му и не отвръщаха гневно. По някое време жената на брантора се намеси, за да защити майка ми от нападките на съпруга си. Огге се умълча за известно време, после отново се скара с големия си син и ние най-сетне намерихме възможност да се измъкнем и да се качим горе.

Докато вървяхме по коридора към стаята, мама попита баща ми:

— Канок, не може ли да си тръгнем още сега?

— Почакай — отвърна той шепнешком. Прибрахме се в стаята и баща ми затвори вратата. — Трябва да говоря с Парн Барре. Тръгваме утре рано сутринта. Той няма да ни стори нищо тази нощ.

Мама се засмя, но долових в гласа й отчаяние.

— Ще бъда при теб — увери я той. Тя ме пусна и го прегърна.

Това беше всичко, което исках да узная. Радвах се, че ще си тръгнем, макар че заминаването ни приличаше по-скоро на бягство. Но имаше един въпрос, който не ми даваше покой.

— Момичето — рекох. — Вардан.

Усетих, че се извръщат към мен. Последва кратко мълчание, вероятно се споглеждаха.

— Тя е дребничка и грозна — каза мама. — Има сладка усмивка, но е…

— Слабоумна — добави баща ми.

— Не, Канок, не е чак толкова зле. По-скоро е като дете. В ума си. Като малко дете. Съмнявам се някога да порасне.

— Слабоумна е — повтори баща ми. — И Дръм я предлага за жена на Оррек.

— Канок — прошепна мама, изплашена от тона му, от омразата в гласа му.

На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.

— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!

— На мен също — признах.

— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.

Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.

Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.

— Татко?

— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.

— Къде е татко?

— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.

— Какво му беше на момичето?

— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.

— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.

Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:

— Канок, погледни!

— Уф! — изсумтя той с отвращение.

— Какво има? — попитах.

— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.