Урсула Гуин - Дарби

Известно време мълчахме, заслушани в продължаващата караница между Огге и сина му. Прислугата най-сетне донесе дивото прасе в лагера — подуших острата миризма на месо и кръв. Нарязаха церемониално черния дроб, за да го разделят между участниците в лова. Канок не получи своя дял — беше отишъл да нагледа конете. Чух синът на Огге Харба да го вика, но баща ми не отговори. Никой не дойде да ме покани. И тази вечер, и през дните след това, докато пътувахме обратно, Огге не заговори нито мен, нито баща ми. Изпитвах облекчение, че вече не ме дразни и подкача, но и същевременно се безпокоях. Вечерта на последния лагер попитах тихо баща ми дали смята, че бранторът ни е сърдит.

— Твърди, че съм отказал да спася кучетата му — рече Канок. Лежахме край огъня, опрели глави, и си шепнехме. Мисълта, че сме заобиколени от мрак, донякъде ме успокояваше, защото поне нямаше какво да видя.

— Какво всъщност стана?

— Глиганът беше разярен и замахна към тях с бивните си. Огге ми извика: „Каспро, убий го с очи!“ Сякаш дарбата ми е предназначена за ловуване! Хвърлих се срещу глигана с копие, заедно с Харба и още неколцина. Огге не дойде с нас. Глиганът смени рязко посоката, профуча покрай него и се измъкна. Горките кучета — беше ги смазал. А той обвинява мен.

— Трябва ли да оставаме, когато се върнем в къщата му?

— Поне една нощ.

— Той ни мрази — казах.

— Не и майка ти.

— Нея най-много — възразих.

Канок не ме разбра, нито ми повярва. Но аз бях сигурен в думите си. Огге можеше да ми се подиграва колкото си иска, да се перчи пред Канок с богатство и положение и така нататък, но Мелле Аулита оставаше непостижима за него. Долавях безпомощните му усилия да я впечатли, да се хвали пред нея и да я покровителства — и колко бързо и умело тя го обезкуражаваше. Всичко, което той притежаваше, не значеше нищо за нея. Тя дори не се страхуваше от него.

Когато след прекараните в пущинака дни и нощи се върнахме и най-сетне отново се събрахме с мама, а аз можах да се изкъпя и да сложа чисти дрехи, дори недружелюбните стаи на Дръмант, които никога не бях виждал, ми се струваха познати.

Слязохме за вечеря в голямата зала и чух брантор Огге да заговаря баща ми за пръв път от няколко дни.

— Къде е жена ти, Каспро? — попита го. — Къде е хубавата калука ? И сляпото ти момче? Ето, доведох внучката си да се запознае с него — чак от другия край на моите владения, направо от Риммант. Ей, момче, ела да те запозная с Вардан, да видим дали ще се харесате!

Думите му бяха последвани от груб смях в залата.

Чух Даредан Каспро, майката на момичето, да му шепне да пристъпи напред. Положила ръка на рамото ми, мама каза:

— Радвам се да се запознаем, Вардан. Това е синът ми Оррек.

Момичето не отговори. Вместо това чух тихо хленчене, а може би скимтене, и се зачудих дали не си носи кученце.

— Здравей, как си — казах и склоних леко глава.

— Как си как си как си — отвърна някой пред мен с дрезгав тих глас, откъм мястото, където трябваше да е момичето.

— Кажи здравей, Вардан — отново настойчиво прошепна Даредан.

— Си как си как си как.

Не знаех какво да кажа. Вместо мен заговори мама:

— Много добре, благодаря ти, миличка. От Риммант е доста път, сигурно си изморена.

Отново необяснимото хленчене и скимтене.

— Да, така е — потвърди майка й, но веднага след това се намеси Огге.

— Хайде, стига, жени, оставете младите да си поговорят. Не им подсказвайте какво да си кажат. Не искам да ги сгодявате насила. Ама каква хубава двойка са, нали? Какво ще кажеш, момче, нали е хубавица моята внучка? В жилите й има от твоята кръв, кръв на калуци, но си е чиста проба Каспро. Родословието ще се запази, а това е важното! Красавица ми е тя, нали?

— Не мога да я видя, господине. Сигурно е красавица, щом казвате.

Мама ме стисна за ръката, но не знаех дали ме окуражава, или е изплашена и объркана.

— Не можел да я види! Не можел да я види! — разсмя се Огге. — Ами тогава нека тя ти бъде водач. Вардан има чудесни очи. Красиви, остри, проницателни. Типични очи на Каспро. Нали така, момиче? Нали така?

— Нали така. Нали така. Нали така. Мама, иска аз качи горе.

— Да, мила. Ще се качим. Ще ви помоля да ни извините, пътят беше дълъг и тя е изморена. Нека си почине малко преди вечеря.

Вардан и майка й си тръгнаха. Ние не можехме. Трябваше да седим часове наред на дългата маса. През целия ден бяха пекли глигана на жар. Когато внесоха главата, се разнесоха триумфални викове. Вдигнаха се тостове за ловците. Залата се изпълни с острата миризма на печен дивеч. Някой напълни чинията ми с късове месо. Лееше се вино, не бира или ейл, а червено вино от лозята в южните покрайнини на владението — само Дръмови правеха вино в цялото Предпланиние. Беше тръпчиво, сладко-кисело, и удряше право в главата. Скоро гласът на Огге са извиси над останалите: той първо скастри големия си син, сетне се захвана и с малкия, бащата на Вардан.