Урсула Гуин - Дарби

Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.

— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.

Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:

— Не бива, миличък.

Канок, който яздеше зад нас, се засмя.

— Така е. Ще препускаме ходом.

От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.

След около миля-две тя каза:

— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.

— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?

— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.

— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.

— Ще кажат.

— Тогава не трябваше ли… не трябваше ли?

— Оррек, ако бяхме останали, щях да го убия. И въпреки че не бих имал нищо против, не мога да го направя в собствения му дом. И той го знае добре. Поне се отървахме от него.

Не знаех какво има предвид, нито майка ми, докато късно сутринта не чух тропот на копита зад нас. Ние с мама се уплашихме, но баща ми каза:

— Това е Парн.

Тя ни настигна и ни поздрави с дрезгавия си глас, който толкова много прилича на гласа на Грай. После попита:

— Е, Канок, къде са ти юниците?

— Под онзи хълм ей там.

Отбихме от пътя. После спряхме и мама и татко скочиха от конете. Мама ми помогна да сляза и ме отведе на брега на едно поточе, после напои Гъсока и Пъстра. Канок и Парн препуснаха нанякъде и след малко вече не можех да ги чувам.

— Къде отиват? — попитах.

— На ливадата. Баща ти помоли Парн да повика юниците.

Чакането ми се стори дълго, защото непрестанно се ослушвах за тропот на преследвачи, но не чувах нищо освен чуруликането на птичките и далечното мучене на добитъка. Мама каза:

— Връщат се.

След малко чух стъпките на животни в тревата и доволното пръхтене на Бранти, чух и гласа на баща ми, говореше нещо на Парн.

— Канок! — подвикна мама и той отвърна:

— Всичко е наред, Мелле. Нашите са. Дръм се е грижил добре за тях. Ще ги откараме у дома. Всичко е наред.

— Добре. — Тя въздъхна унило.

Отново потеглихме на път. Мама беше най-отпред, после аз, след мен Парн с двете юници и накрая баща ми. Животните не ни забавяха: млади и пълни с енергия, те поддържаха отлично темпо и не изоставаха от конете. По обед влязохме в нашите владения и се отправихме право към Роддмант. Парн предложи да отведем юниците там и да ги оставим няколко дни по техните пасища.

— Така няма да дразним никого — каза. — А и за Дръм ще е по-трудно да ги открадне пак.

— Освен ако не стовари яда си върху вас.

— И това не е изключено. Но ако Огге Дръм иска война, ще я получи.

— Поиска ли я от вас, ще я получи и от нас — закани се ядосано баща ми.

Чух как мама шепне: „Енну, чуй и бъди с нас“. Любимата й молитва, когато беше разтревожена и изплашена. Преди време я бях разпитвал кой е този Енну, дето прави гладък пътя, благославя работата и изглажда кавгите. Котката бе творение на Енну, както и опалът, дето мама неизменно носеше на шията си.

Някъде по залез — вече не усещах залязващото слънце на гърба си — наближихме Каменната къща на Роддмант. Още на миля от нея чух кучешки лай. Цяла глутница кучета ни заобиколи, когато наближихме, приветстваха ни с радостен лай. Появи се и Тернок и ни поздрави гръмогласно. Малко след това някой спря Пъстра и се притисна към крака ми. Беше Грай.

— Чакай, Грай, остави го да слезе от коня — обади се Парн с дрезгавия си глас. — Помогни му де.

— Няма нужда — възразих. Преметнах крак през седлото и стъпих на земята. Грай ме хвана за ръката и я чух, че хлипа.

— О, Оррек! — въздъхна тя. — О, Оррек!

— Няма нищо, Грай, няма нищо. Аз не съм…

— Зная — прекъсна ме тя и пусна ръката ми, но продължи да подсмърча. — Здрасти, мамо. Здравейте, брантор Канок. Здравей… — Чух как се прегръща и целува с Мелле. После отново дойде при мен.

— Парн каза, че имаш куче — заговорих малко смутено, защото още ми тежеше мисълта за смъртта на Хамнеда. И не само това, но и задето го бях избрал — макар да знаех, че решението ми е погрешно.

— Да, женска. Искаш ли да те заведа?

— Аха.

— Ела.

И ме поведе нанякъде — дори тази къща и дворът, които познавах като дланта си, сега ми се струваха като лабиринт от загадки в мрака — и рече:

— Почакай. — И след минута-две продължи: — Сажда, седни. Оррек, това е Сажда. Това е Оррек, Сажда.

Приклекнах. Протегнах ръка и почувствах топло дихание на дланта си, а после нежно докосване на мустачки и леко близване на влажен език по пръстите. Размърдах леко ръка, опасявах се да не направя нещо нередно, например да бръкна в окото на кученцето, но то стоеше съвсем спокойно, с плътно прилепнала козина по главата и щръкнали, но меки ушенца.