Урсула Гуин - Дарби

— Какво има?

— Нашите юници — рече той. — Ето там. — Сети се, че не мога да виждам, и обясни: — На поляната под близкия хълм има стадо и две от добичетата са бели. Останалите са сиво-кафяви и пъстри. — Млъкна за миг, изглежда, се взираше. — Имат гърбици и едва покарали рога. Те са, сигурен съм.

Бяхме спрели и мама попита:

— Все още ли сме в Кордемант?

— В Дръмант сме — рече баща ми. — От около час вече. Но тия двете са от породата на Роддови. Моите са. Ако се приближим, ще мога да ги огледам отблизо.

— Не сега, Канок — каза тя. — Скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.

Долових в гласа й необичайна тревога. Баща ми също.

— Права си — отвърна и чух Гъсока да тръгва. Пъстра го последва. Жребчето остана отзад.

Най-сетне стигнахме в Каменната къща на Дръмант и трудностите за мен отново започнаха — непознато място и непознати хора. Мама ме улови за ръката, докато слизах от седлото, и ми помогна да стъпя. Сред множеството гласове познах гръмогласния тембър на Огге Дръм.

— Брей, брей, пристигнахте най-сетне, добре сте ми дошли! Ние сме скромни хорица, но ще споделим с вас каквото имаме! Но какво е това, какво е това, защо момчето е с превръзка? Какво се е случило, млади момко? Да не са ти заболели очите?

— Ох, де да беше това — отвърна с привидно нехайство Канок. Играеше като опитен фехтовач, но Огге бе по-скоро привърженик на секирата: не отговаряше на подадени реплики, а следваше своята линия на разговора, минаваше направо на нещата, които го вълнуваха.

— Колко жалко да водят такъв здрав момък за ръка, сякаш е малко дете. Но нищо, ще му мине. Влизайте, оттук. Ей, погрижете се за конете! Барро, повикай моята женица! — И тъй нататък, гласовити заповеди и команди, страшна гюрултия, непрестанни стъпки около мен, много гласове. Бях заобиколен от многолюдна невидима тълпа. Майка ми обясняваше на някого какво има в кошницата. Не пускаше ръката ми и ме поведе към вратата, помогна ми да прекрача високия праг и да се кача по някакви стълби. Когато най-после спряхме, главата ми се въртеше. Донесоха ни легени с вода, за да се освежим, а мама отиде да се преоблече с новата рокля.

После пак слязохме долу и се озовахме в просторно помещение, ако се съдеше по ехото, с висок таван. Тук имаше огнище — чувах пукота на съчките и усещах слаба топлина на лицето си. Мама не сваляше ръка от рамото ми.

— Оррек — рече тя, — това е жената на брантора, госпожа Денно. — Поклоних се в посоката на дрезгав глас, който ме поздрави с добре дошъл в Дръмант. Последваха още запознанства — Харба, най-големият син на брантора и неговата съпруга, по-малкият син Себб с жена си, дъщеря им и нейният съпруг, други големи деца и хора от рода — все имена без лица, гласове в мрака. Тихият възпитан глас на мама бе погълнат от всички тези шумни посрещачи и не можех да не си помисля колко са различни тези хора от нас, колко чужди са ми маниерите им, дори наречието, което използваха.

Баща ми също стоеше близо до мен. Не беше многословен като Дръмовите хора, но отговаряше с ясен и силен глас, смееше се на шегите им и с неколцина събеседници разговаря така, сякаш се радва на възстановено приятелство. Един от тях, мисля, че беше Барре, рече:

— Чухме, че момчето ти имало диво око.

— Да, така е — отвърна Канок.

— Няма страшно. Като порасте, ще овладее силата — подметна друг и заразказва някаква история за някакво момче, Олмант, което също било малко диво, докато не навършило двайсет. Помъчих се да проследя историята, но беше трудно, понеже в стаята беше много шумно.

След известно време седнахме около маса и тук изпитанията ми продължиха, защото е ужасно трудно да се храниш възпитано, когато не виждаш и изобщо не си свикнал с това. Боях се да не прекатуря нещо, а и да не се изцапам. Опитаха се да ме настанят далече от мама, но тя настоя, меко и същевременно непоколебимо, че ще седи до мен. Помогна ми да нарежа месото, за да мога да вземам късовете с пръсти, без да предизвиквам отвращението на околните. Не че в Дръмант се славеха с добри маниери, ако се съдеше по мляскането, сърбането и оригването около мен.

Баща ми бе седнал в другия край на масата, до Огге, и след като разговорите поутихнаха, можах да доловя тихия му глас. Говореше с тон, какъвто не бях чувал досега.

— Искам да ти благодаря, брантор Огге — поде баща ми, — че си се погрижил за юниците ми. Цял месец се коря, задето не завърших поправката на оградата. Сигурно са минали някъде, където камъните са паднали. Тези животни са ужасно плашливи. Почти се бях отказал от тях, мислех, че вече трябва да се нейде край Дънет! А ето, че хората ти са ги намерили и са ги опазили, докато дойда.