Урсула Гуин - Дарби

Настъпи кратка тишина; майка ми я наруши припряно:

— Но сигурно…

— Не — спря я баща ми. — Оррек казва истината.

— Но нали ти го обучаваше години наред? Нали го подготвяше от съвсем малък!

Възраженията й само подсилиха гнева и болката ми.

— Било е безсмислено. Аз съм като онова кученце. Като Хамнеда. Не мога да се науча. Безполезно. И много опасно. Единственото, което можеше да се направи, бе да го убием.

— Оррек!

— Тази сила — поде Канок. — Неговата дарба. Той не може да я използва, но тя може да използва него. Прав е — наистина е опасно. За него, за нас, за всеки. С времето може би ще се научи да я владее. Това е голяма дарба, той е млад, животът е пред него… Но засега, макар и временно, трябва да му бъде отнета.

— Как? — попита с примрял глас мама.

— Като му сложим превръзка на очите.

— Превръзка на очите?!

— Сляпото око няма сила.

— Но тази превръзка… когато излиза навън… когато е сред хора…

— През цялото време — каза Канок.

— През цялото — присъединих се към него. — Докато не се уверя, че няма опасност да причиня нещо лошо на когото и да било, да убия някого, без дори да разбера, че го правя, докато не го видя пред себе си мъртъв. Не искам това да се повтори. Никога вече. — Седях пред огнището, притиснал очите си с ръце, прегърбен и ужасно нещастен.

— Завържете ми очите още сега. Направете го веднага.

Не помня дали Мелле се възпротиви на това и дали баща ми продължи да настоява. Помня само собствените си терзания. И облекчението накрая, когато баща ми дойде при мен, докато клечах при огнището, внимателно отдели ръцете от лицето ми и нагласи върху очите ми превръзка, а после я завърза на тила ми. Успях да видя само, че е черна, а също и сиянието от огнището и ръцете на баща ми.

После ме обгърна тъмнина.

Усещах топлината на невидимия огън, точно както предполагах.

Майка ми плачеше тихо, стараеше се да не я чуя, но слухът на слепците се изостря. На мен не ми се плачеше. Бях плакал достатъчно. Чувствах непреодолима умора. Гласовете им се сливаха в шепот. Огънят пукаше едва доловимо. През топлия мрак чух мама да казва:

— Изглежда, заспива.

После наистина съм заспал.

Вероятно баща ми ме е отнесъл в леглото — като малко дете. Когато се събудих, беше тъмно, и аз приседнах, за да потърся признаци за просветляване над хълмовете, но не можах да видя дори прозореца. Зачудих се дали небето и звездите не са закрити от облаци. След това чух песента на птиците и когато вдигнах ръце, напипах превръзката на очите си.

Трудна работа е да се опитваш да бъдеш сляп. Бях попитал Канок какво представлява волята, желанието да се случи нещо. Сега вече знаех какво е имал предвид.

Да измамя, да надзърна дори за миг — изкушението беше безкрайно. Всяка стъпка, всяко действие бяха необичайно трудни и сложни, най-обикновените неща се превръщаха в изпитание. Само да повдигна превръзката, за секунда, да надзърна с едно око, да погледна наоколо…

Не повдигнах превръзката, но тя се смъкна на няколко пъти и очите ми се заслепяваха от яркото сияние на деня, преди да успея да ги затворя. Научихме се да поставяме меки парчета на очите, под превръзката, преди да я връзваме, така нямаше нужда да се стяга силно. Най-сетне нямаше опасност да направя нещо необмислено. Бях в безопасност.

Точно така се чувствах — сякаш съм в безопасност. Да се научиш да си слепец наистина е трудна работа, но аз полагах усилия. Колкото повече трудности срещах, колкото повече възненавиждах превръзката, толкова повече се боях да я сваля. Тя ме спасяваше от ужаса да унищожа нещо, което не бих искал да унищожавам. Докато я носех, нямаше опасност да убия това, което обичам. Помнех добре какво беше причинил моят гняв. Помнех мига, в който си бях помислил, че съм убил баща си. Щом не можех да се науча да използвам силата си, трябваше да се науча да не я прилагам.

Това бе, което исках да направя, защото само така можех да се уповавам на волята си. Докато бях с превръзка на очите, бях свободен.

През първия ден от слепотата си се научих да се ориентирам пипнешком из стаите на Каменната къща и да излизам навън. По някое време пръстите ми докоснаха жезъла на Кадард Слепия. Не му бях обръщал внимание от години. Като дете обичах да го пипам, но сега имах чувството, че от детството ми са минали безброй години. Все пак знаех къде е и смятах, че сега имам право да го взема.

Беше твърде дълъг за мен и доста тежичък, но ми харесваше усещането да докосвам полираната му повърхност, когато го стисках там, където го бе държал Кадард. Протягах го пред себе си, плъзгах го по пода в полукръг и докосвах ръба на стената. След като направих един кръг в стаята, излязох с него навън. В къщата жезълът можеше да бъде колкото помощ, толкова и пречка. Навън бе огромно предимство. Освен за ориентация можеше да послужи и като оръжие. Да ударя с него, ако бъда заплашен по някакъв начин. Да удрям не със силата на своята дарба, а просто така, за да се защитя. Незрящ се чувствах ужасно безпомощен: сега всеки можеше да ме измами. Тежкият жезъл в ръката ми компенсираше донякъде това усещане.