Урсула Гуин - Дарби

— Какво стана? — попитах.

— Не знаеш ли? — отвърна с въпрос баща ми.

Погледнах Хамнеда. Помислих, че Бранти го е стъпкал. Но нямаше кръв. Лежеше съвсем отпуснат, сякаш нямаше скелет. Едно дълго петнисто краче се протягаше като въженце. Скочих от коня, но не посмях да се доближа.

Вдигнах ядосан поглед към баща ми.

— Трябваше ли да го убиваш?

— Аз ли? — отвърна той и в гласа му повя хлад.

— Ах, Оррек, ти беше — намеси се Аллок, седеше на седлото на Пъстра. — Видях те като протегна ръка. Искаше да спасиш жребчето от глупавото куче!

— Не съм го направил! — възразих. — Не съм го убил аз!

— Сигурен ли си, че не си бил ти? — попита ме баща ми почти подигравателно.

— Стана точно както когато уби усойницата — обясни Аллок. — Бързото око! — Но гласът му издаваше безпокойствие и уплаха. Чули глъчката, на двора излязоха още хора. Конете се дърпаха, не искаха да доближат мъртвото куче. Бранти трепереше и бе плувнал в пот, също като мен. После неочаквано се обърнах и повърнах, но без да пускам юздите. Избърсах си устата, отведох Бранти при камъка, от който се качвах, и се метнах на седлото.

— Тръгваме ли? — попитах.

Препуснахме към планинските пасища. Мълчахме.

Вечерта попитах къде са погребали кученцето. Отидох на мястото, зад бунището, и постоях там. Когато поех обратно, баща ми ме чакаше на пътеката.

— Оррек, съжалявам за кучето ти — каза тихо.

Кимнах.

— Кажи ми нещо: ти поиска ли да го убиеш?

— Не — отвърнах, но не бях съвсем сигурен, защото спомените ми бяха объркани. Мразех нещастното куче заради глупостта му, но не бях искал да го убивам, нали?

— И въпреки това го направи.

— Без да съм го пожелал?

— Не знаеше ли, че използваш дарбата си?

— Не!

Той закрачи до мен към къщата. Известно време и двамата не продумвахме. Пролетната вечер бе прохладна и приятна. На запад, близо до сърпа на луната, светеше Вечерната звезда.

— Това значи ли, че съм като Кадард? — попитах шепнешком.

— Трябва да се опиташ да контролираш дарбата си, да я прилагаш — отвърна баща ми след дълга пауза.

— Но аз не мога! Нищо не се случва, когато се опитвам да я прилагам, татко! Мъчех се отново и отново… става само когато не съм се опитвал… когато е нещо, като с усойницата… или днес… и дори тогава не усещам да съм направил нещо… просто се случва…

Думите излизаха една след друга, сякаш бяха навързани, ронеха се като каменна кула, която се срутва камък по камък.

Канок въздъхна и сложи ръка на рамото ми. При вратата спря и рече:

— Сигурно си чувал, че има и дива дарба.

— Дива?

— Дарба, която не се управлява от волята.

— Опасна ли е?

Той кимна.

— Какво… какво се прави с нея?

— Имай търпение — рече той и подържа още малко ръката си на рамото ми. — Бъди смел, Оррек. Ще намерим изход от положението.

Изпитвах облекчение от мисълта, че баща ми вече не ми се сърди и че не се налага повече да му се съпротивлявам, но това, което ми каза, ме изплаши ужасно. Прекарах неспокойна нощ. Когато на сутринта ме повика, отидох при него с готовност. Бях готов да направя всичко, което поиска.

Той отново бе мълчалив и напрегнат. Мислех, че е заради мен, разбира се, но скоро узнах истинската причина.

— Дорек се върна тази сутрин — рече той, докато вървяхме към долчинката на ясеновата гора. — Каза, че липсват две бели юници.

Юниците бяха от старата Роддова порода, три великолепни животни, за които баща ми бе отстъпил на Роддмант една от граничните ни горички; Надяваше се постепенно да създаде цяло стадо бели говеда, с каквото някога са се гордеели в Каспромант. Бяха пратили трите юници на една тучна ливада в южната част на нашето владение, близо до овчарското пасище; наглеждаха ги една наша пастирка и синът й заедно с пет-шест дойни крави.

— Дали не са намерили отвор в оградата? — попитах.

Той поклати глава.

Белите юници бяха най-скъпоценното ни притежание, ако се изключеха Гъсока, Пъстра и Бранти, както и земята ни, разбира се. Загубата на две от тях щеше да е тежък удар върху надеждите на Канок.

— Отиваме да ги търсим ли?

Той кимна.

— Още днес.

— Може да се навлезли в дерето и…

— Сами едва ли — прекъсна ме той.

— Мислиш ли, че… — Не посмях да продължа. Ако юниците бяха откраднати, вероятните крадци се брояха на пръсти. Дръм и хората му, кой друг. Но да се хвърлят такива обвинения бе рисковано. Немалко кървави отмъщения бяха пораждани от подобни съмнения. Въпреки че бяхме само двамата с баща ми, навикът да сме дискретни се оказа твърде силен. Не казахме нищо повече.