Урсула Гуин - Дарби

— Да ти призная — рече, докато нагласяше хастара, — ще си отдъхна, когато се върнем от онова посещение.

Чувството за вина ме притискаше, сякаш палтото бе направено от олово.

— Мамо — заговорих изведнъж, — той иска да му демонстрирам дарбата, аз отказах и това го ядоса.

— Зная — каза тя. После ме погледна. — Това е нещо, за което не мога да ви помогна. Нали ме разбираш, Оррек? Не мога да се меся. Не мога да застана между теб и баща ти. Трудно ми е, защото и двамата сте нещастни. Всичко, което мога да ти кажа, е, че това е за теб, за всички нас — затова го иска. Нямаше да го направи, ако бе нещо нередно. Но ти сам го знаеш.

Мама, разбира се, трябваше да застане на неговата страна. Съвсем правилно и справедливо, но освен това беше нечестно, нечестно спрямо мен, защото всичко бе на негова страна — силата, правото, разумът. А аз си оставах сам, глупаво малко момче, неспособно да използва дарбата си и същевременно уверено в своята правота. Но нямаше какво да кажа и само се затворих още повече в себе си.

— Кажи ми, Оррек, защо не искаш да използваш силата си — защото ще нараниш невинни същества ли? — попита тя тихо.

Не можех да отговоря на този въпрос. Дори не свих рамене, само мълчах. Тя постоя така, загледана в лицето ми, после се върна към работата си. Когато приключи и внимателно свали палтото, ме хвана за раменете и ме целуна по бузата.

На два пъти след това Канок ме попита готов ли съм да изпитам дарбата си. И двата пъти отказах мълчаливо. Третия път не ме попита, а нареди:

— Оррек, трябва да ми се подчиниш.

Стоях смълчан. Бяхме недалеч от къщата, но наоколо нямаше никого. Нито веднъж не ме бе заговарял за това пред други хора. Не искаше да ме засрами.

— Кажи ми, от какво се страхуваш?

Гледаше ме, очите му пламтяха, гласът му ме шибаше като камшик.

— От своята сила ли се боиш, или от това, че я нямаш? Сепнах се и почти извиках:

— От нищо не се страхувам!

— Тогава използвай дарбата си! Сега! Удари нещо! — Той махна с дясната си ръка. Лявата бе долепена до тялото и пестникът му се свиваше.

— Не! — отвърнах целият разтреперан и сведох глава, защото не можех да издържам на погледа му.

Чух го да се обръща и да си тръгва. Спусна се към къщата и мина през двора. Извърнах се и втренчих поглед в подаващата се между камъните пролетна трева. Гледах я и си я представях почерняла, мъртва и залиняла, но не вдигнах лявата си ръка, нито дадох глас на волята си. Само държах погледа си вперен в нея, а тя си оставаше все така зелена и свежа.

След този случай баща ми престана да иска от мен да му покажа дарбата си. Животът следваше обичайното си русло. Баща ми продължаваше да говори с мен за обикновени неща. Но не се усмихваше, нито се смееше, а аз не смеех да го погледна в лицето.

Когато имах възможност, отскачах да се видя с Грай, но вземах Пъстра, защото не исках да моля баща ми за жребеца. Една от кучките в Роддмант бе окучила четиринайсет кученца и тъкмо бе започнала да ги отбива. Бяха ужасно смешни и глупави и ние си играехме с тях. Тернок спря да погледа и каза:

— Защо не вземеш някое? Занеси го у вас. Имаме предостатъчно, а Канок ще се зарадва да увеличите ловните си кучета.

— Ами да, вземи Едрьо — предложи Грай. — Той е най-умният.

— Това ми харесва повече. — Посочих. — И непрестанно ме целува. — Кутрето побърза да потвърди думите ми, като облиза лицето ми с езиче.

— Цункльо — присмя му се Грай.

— Не, не е Цункльо! Ще го кръстя… — Потърсих някое героично име. — Ще го кръстя Хамнеда.

Грай ме погледна скептично, но не каза нищо. Не обичаше да спори. И тъй, отнесох дългокракото петнисто кутре в една кошница у дома и известно време то ми бе най-добрият приятел в игрите. Но, разбира се, трябваше да послушам Грай, която познаваше кучетата по-добре от всеки друг. Хамнеда се оказа безнадеждно изостанал и невъздържан. Не само пишкаше на пода като всички малки кученца, но и оставяше купчинки навсякъде, та скоро му забраниха да влиза в къщата. После се пъхна при конете и те насмалко да го стъпчат, уби най-добрия ни мишелов в конюшнята, ухапа градинаря и малкия син на готвача, лаеше и скимтеше денем и нощем и ставаше още по-невъздържан, когато го затваряхме някъде, за да не пречи. Не можеше да се научи на нищо, дори на най-елементарни команди. Само след две седмици вече едва го понасях. Исках да се отърва от него, но се срамувах да си го призная дори пред себе си — все пак сам бях направил погрешен избор.

Една сутрин двамата с Аллок трябваше да придружим баща ми до едно планинско пасище, за да проверим има ли оагнили се овце. Както обикновено баща ми щеше да язди Гъсока, но този път каза на Аллок да вземе Пъстра, а на мен даде жребчето. Не знаех дали да го сметна за някаква привилегия. Бранти беше в отвратително настроение. Мяташе глава, пръхтеше, подритна няколко пъти и се опита да ме ухапе, дръпна се, когато го яхнах, въртеше се неспокойно и въобще ме излагаше по всякакъв начин. Тъкмо когато си мислех, че най-сетне съм го успокоил, отнякъде изскочи Хамнеда и се нахвърли с лай върху жребчето, скочи и го захапа по крака. Извиках на кучето в мига, когато Бранти се вдигна на задните си крака и понечи да ме хвърли от седлото. Успях да се задържа, дръпнах юздите и овладях изплашеното жребче, но бях побеснял. Когато Бранти най-сетне се успокои, погледнах кучето, но видях само купчина непомръдваща плът.