Урсула Гуин - Дарби

Никога не го бях чувал да говори с толкова суров глас, нито бях долавял нотки на триумф в тона му. Почувствах се странно. Сякаш се пробуждах от сън.

За първи път осъзнавах, че превръзката ме прави не само безпомощен, но и опасен. Силата ми бе толкова голяма, че трябваше да бъде удържана, за да не се развихря. Достатъчно бе да отворя очи и щях да съм като жезъла на Кадард — тайно оръжие.

В този момент разбрах защо много хора от къщата се отнасят към мен по-особено, откакто носех превръзката, защо ми говорят със стаено безпокойство и уважение, а не безгрижно, както бе преди. Защо нерядко се прокрадваха безшумно покрай мен, сякаш се страхуваха, че ще ги чуя. Смятах, че странят от мен и ме презират, защото съм незрящ. Сега осъзнах, че всъщност се боят, защото знаят причината да нося превръзка.

Както научих по-късно, историята не само се предаваше от уста на уста, но и бе придобила нереални размери. Говореше се, че съм унищожил цяла глутница диви кучета, телата им се пръскали като мехури. Че съм изтребил всички отровни змии в Каспромант само като съм прекарал поглед по хълмовете. Че съм погледнал само веднъж към къщурката на стария Убрро и още същата нощ нещастникът се парализирал и изгубил говора си и това не било наказание, а само прищявка на буйната ми необуздана дарба. Че съм убил с поглед двете изчезнали юници, отново въпреки волята си. От страх да не причиня нови злочестия баща ми се принудил да ми сложи превръзката. И ако някой проявявал недоверие към подобни разкази, отвеждали го на хълма, за да му покажат разрушенията, изгореното пънче, сринатия мравуняк, почернялата земя, разбитите камъни.

Но тогава още не знаех за всички тези истории, а само се досещах, че силата ми е създала репутация, за каквато допреди това не можех и да мечтая.

— Вдругиден отиваме в Дръмант — заяви баща ми. — Ако тръгнем рано, ще сме там преди здрачаване. Мелле, ще си облечеш червената рокля. Искам Дръм да види подаръка, който ни направи.

— Ох! — въздъхна мама. — И колко време трябва да останем там?

— Пет-шест дни.

— А какво да занеса на жената на брантора? Трябва и аз да й направя някакъв подарък.

— Не е необходимо.

— Напротив — възрази мама.

— Добре де, напълни една кошница с разни продукти от кухнята.

— Пфуй! — възкликна презрително мама. — Нямаме нищичко по това време на годината.

— Занеси й пилета — предложих. Сутринта мама ме бе завела в курника и бе натикала няколко писукащи пернати в ръцете ми.

— Да, точно така — одобри тя.

Когато след два дни поехме на път, беше вързала за седлото кошница, пълна с пилета. Аз пък си бях сложил новото палто — първото ми мъжко палто.

Тъй като се чувствах най-добре на Пъстра, тя взе Гъсока, много послушен кон въпреки инак страховития си вид и мощната физика. Баща ми яздеше жребчето. Аллок бе положил големи усилия за обучението му, но още преди, когато виждах баща ми да го яхва, имах усещането, че двамата са създадени един за друг — красиви, горди, понякога припрени и безразсъдни. Щеше ми се да мога да го видя онази сутрин. Мъчно ми бе за него. Но седнах на добрата Пъстра и тя ме понесе напред в мрака.

Странно и изнурително е усещането да яздиш цял ден, без да виждаш нищо от местността, през която минаваш, и само да чуваш приглушения тропот на копита, скърцането на седлата, да долавяш миризмата на конска пот и на разцъфнали цветя, да усещаш полъха на вятъра и да се опитваш да си представиш къде се намираш. Тъй като не бях в състояние да направлявам Пъстра, бях постоянно напрегнат и скоро, забравил за срама, се улових за лъка на седлото, за да не изгубя равновесие. През по-голямата част от пътя трябваше да се движим в колона и тогава разговорите секваха. Спирахме от време на време, за да може мама да напои пилетата и да дадат вода на конете, а също и за да хапнем по обяд. Когато мама отвори кошницата, за да даде зърно на пилетата, те записукаха развълнувано. Попитах къде се намираме. Под Черен чукар, отвърна баща ми, във владението на Кордеви. Не можех да си представя мястото, никога не бях стигал толкова на запад в Каспромант. Скоро след това продължихме и следобедът се превърна в безкраен скучен черен сън.

— В името на Камъка! — възкликна баща ми. Никога не проклинаше, дори със старомодни изрази като този, и това ме пробуди от унеса ми. Мама яздеше най-отпред, защото нямаше опасност да изгуби пътя, а баща ми бе на опашката, за да ни държи под око. Тя не го чу, но аз попитах: