Урсула Гуин - Дарби

Напротив. Всеки ден бе една крачка към пустинята.

Настъпи време, когато мама побутна настрани листовете и мастилото и каза, че е твърде уморена, за да пише. После един ден поиска да й разкажа някоя история, но трепереше толкова силно, че едва ли чуваше гласа ми.

— Не спирай — помоли ме, когато усети, че се колебая.

— Продължавай.

— Когато си в покрайнините на пустинята, си мислиш, че може да е много голяма. Смяташ, че ще ти отнеме цял месец, за да минеш през нея. Но минават два месеца, сетне три, и всеки ден краката ти оставят следи в пясъка.

Раб и Соссо бяха всеотдайни в помощта си, но когато Мелле стана твърде слаба, за да може дори да се грижи за себе си, Канок заяви, че той ще се грижи за нея. Правеше го с деликатно търпение, носеше я на ръце, почистваше я, успокояваше я и се опитваше да я стопли. Близо два месеца почти не напускаше стаята на кулата. Денем ние със Сажда също се качвахме горе, ако не за друго, то за да сме мълчалива компания. Нощем баща ми бдеше край леглото на мама сам.

Понякога през деня заспиваше на тясното легло до нея, изтощен от грижи и умора, а тя му шепнеше:

— Полегни си, любов моя. Сигурно си страшно изморен. Стопли ме. Гушни се до мен под шала. — Той се притискаше до нея и се унасяше в неспокоен сън.

Дойде май. Една сутрин седях на перваза на прозореца и се радвах на слънчевите лъчи и на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата. Канок повдигна Мелле, за да може Соссо да смени чаршафите. Тежеше толкова малко, че можеше да я държи на ръце като малко дете. Мелле изпищя от болка. Костите й бяха станали толкова чупливи, че когато я вдигнал, те се натрошили — ключицата и бедрената кост се счупили като съчки.

Той я сложи на леглото. Мама беше изгубила съзнание. Соссо изтича да повика помощ. Това бе единственият случай през всичките тези месеци, когато Канок рухна. Коленичи до леглото и зарида на глас, заровил лице в чаршафите. Не смеех да мръдна от прозореца, заслушан в риданията му.

Предложиха му да пристегнат костите й с летви, но той не им позволи да я докоснат.

На следващия ден, докато се разхождах със Сажда из двора, чух Раб да ме вика. Качихме се в стаята на кулата. Мама лежеше сред възглавници, загърната с вълнения шал, и аз се наведох да я целуна. Ръката й бе леденостудена, но въпреки това тя също успя да ме целуне.

— Оррек — прошепна. — Искам да ти видя очите. — Усети, че ще възразя, и ме изпревари: — Вече не можеш да ми направиш нищо по-лошо, миличък.

Продължавах да се колебая.

— Хайде — подкани ме Канок с тих глас, с какъвто говореше винаги в тази стая.

Свалих си превръзката и махнах двете подложки от очите си, после се опитах да ги отворя. Отначало си помислих, че няма да успея. Наложи се да повдигна клепачите си с пръсти и когато го направих, видях само разсеяна светлина, ярки проблясъци без форма и контур.

После очите ми си възвърнаха способностите и видях лицето на мама.

— Ето, така е по-добре, миличък — прошепна тя. Лицето й се бе смалило, тялото й бе крехко и сгърчено в леглото. — По-добре е, нали? Исках да ти дам това. — Тя разтвори ръка. На дланта й лежеше опалът със сребърната верижка. Нямаше сила дори да го повдигне към мен. Взех го и нахлузих верижката на шията си. И тогава тя затвори очи.

Погледнах баща ми. Лицето му бе сурово и мрачно. Той кимна едва забележимо.

Целунах мама по бузата, сложих подложките на очите си и стегнах превръзката върху тях.

Сажда дръпна съвсем леко ремъка и аз я оставих да ме изведе от стаята.

Същия ден, малко преди залез-слънце, мама издъхна.

Да скърбиш е също толкова странно и необичайно, колкото да се научиш да преодоляваш слепотата. В началото търсим някой друг, с когото да споделим мъката си, но след сълзите и воплите, след плача и риданията, след като бъде зарит гробът, никой не може да ни помогне. Това е бреме, което всеки носи сам. Всеки решава как да се справя с него. Или поне така ми се струваше. Може би като го казвам, проявявам неблагодарност към Грай и всички обитатели на нашето владение, към другарите ми, без които навярно нямаше да преживея онази черна година.

Така я наричах мислено: черната година.

Да се опитам да ви разкажа за нея е като да опиша как преминава една безсънна нощ. Нищо не се случва. Мислите се гонят безпорядъчно, понякога заспиваш за кратко и се пробуждаш отново, страхът те навестява и изчезва, в ума ти се оформят лишени от смисъл и значение думи, понякога се мярка сянката на кошмара, а времето сякаш е застинало, тъмно е и не се случва нищо.