Урсула Гуин - Дарби

Но не го направих. Вярвах в тази история, докато я измислях, но не и след като стигнах до края.

Толкова пъти я повтарях, че накрая ми омръзна и престанах да се занимавам с нея.

Потънах дълбоко в мрака.

Някъде из този мрак най-сетне успях да свърна назад, без дори да зная, че съм го направил. Бях обкръжен от Хаос, нямаше напред и назад, нямаше посока, но аз обърнах и пътят, който избрах, ме отведе при светлината. Сажда бе мой верен спътник в тъмнината и тишината. Грай бе водачът ми по обратния път.

Един ден както винаги седях край огнището. Огънят не беше запален, защото беше май или юни и гореше само огнището в кухнята, но въпреки това предпочитах да седя тук. Чух, че Грай идва, долових приглушения тропот от копитата на Звезда, после Грай попита нещо и Соссо, която я посрещна, отвърна: „Знаеш къде е. Винаги седи там“.

После усетих ръката й на рамото ми, но този път и нещо повече — нежна целувка по бузата.

Никой не ме беше целувал, нито дори докосвал нежно, откакто мама умря. Целувката й накара тялото ми да потръпне, сякаш ме беше ударил гръм. Дъхът ми секна от изненада и удоволствие.

— Пепелявият принц — прошепна Грай. От нея лъхаше на конска пот и трева, гласът й бе като полъх на вятър в листата. Седна до мен. — Помниш ли тази история?

Поклатих глава.

— О, не може да си я забравил. Ти помниш всички истории. Тази е много стара. Когато бяхме малки.

Продължавах да мълча. С времето човек привиква с мълчанието. Тя продължи:

— Пепелявият принц е момчето, дето спяло в ъгъла до огнището, понеже родителите му не му давали да си има легло…

— Пастрокът и мащехата.

— Точно така. Неговите родители го изгубили. Как се губи дете? Сигурно са били ужасно нехайни.

— Били са крал и кралица. Една зла вещица го откраднала.

— Точно така! Той излязъл навън да играе и вещицата дошла от гората — държала вкусна праскова — и щом той отхапал, тя рекла: „Аха, лепкава брадичка, сега си мой!“ — Грай се засмя от удоволствие, че си е припомнила този момент. — Оттогава го нарекли Лепкавата брадичка. Но какво ставаше нататък?

— Вещицата го дала на едно бедно семейство, което вече имало шест деца и не искало седмо. Но тя им платила цяла жълтица, за да го вземат и да го отгледат. И тъй, той станал техен ратай и слуга, а те му подвиквали: „Лепкава брадичке, направи това!“ и „Лепкава брадичке, направи онова!“ и не го оставяли и за миг да си почине. Чак късно през нощта допълзявал изтощен до огнището и лягал в топлата пепел.

Спрях.

— О, Оррек, продължавай — подкани ме с ниския си дрезгав глас Грай.

И аз продължих и разказах историята на Пепелявия принц и как най-сетне се завърнал в своето царство.

Когато приключих, настъпи тишина. Грей подсмърчаше.

— Представяш ли си, да се разрева от една приказка — засмя се след малко. — Не зная защо, но се сетих за Мелле… Сажда, имаш пепел по лапите. Ела да те изчистя. Дай лапа… браво. — След като приключи с почистването на кучето, се надигна. — Да излезем малко.

Но аз не мърдах от мястото си.

— Ела, ще ти покажа какво може Звезда — подкани ме тя.

Каза „покажа“ и не за първи път, защото досега не се дразнех от това, но този път нещо като че ли се беше променило в мен, защото отвърнах троснато:

— Не мога да видя какво прави Звезда. Нищо не виждам. Няма смисъл, Грай. Върви си у вас. Глупаво е да идваш тук. Безполезно.

Последва кратка пауза.

— Това мога и сама да го реша, Оррек.

— Ами направи го. Мисли с тая глава!

— Ти помисли малко! Въпросът е, че си забравил как се мисли. Също като как се гледа!

Гневът изригна в мен, отдавна сдържаното недоволство и отчаяние, каквото чувствах, когато се опитвах да използвам дарбата си. Стиснах жезъла — жезъла на Кадард Слепия — и се изправих.

— Махай се, Грай — викнах. — Иди си, преди да съм те ударил.

— Хубаво, но първо свали превръзката!

Вбесен, замахнах към нея с жезъла — слепешката. Ударът попадна в празно пространство.

Сажда излая рязко и се блъсна в краката ми, за да ми препречи пътя напред.

Наведох се и я погалих.

— Няма нищо — промърморих. Целият треперех от напрежение и срам.

Грай заговори отново, този път от известно разстояние:

— Ще ида в конюшнята. Тем каза, че Пъстра не е излизала от няколко дена. Искам да й прегледам ставите. После можем да пояздим, ако искаш. — И излезе.

Прокарах длан по лицето си. Усещах и двете си ръце мръсни. Сигурно размазвах пепел по лицето си. Отидох в кухнята и се измих, после казах на Сажда да ме заведе в конюшнята. Краката ми трепереха. Чувствах се като старец, Сажда сигурно го усещаше, защото вървеше по-бавно от обикновено.