Урсула Гуин - Дарби

Баща ми и Аллок бяха излезли с жребците и в конюшнята беше останала само Пъстра.

— Пипни тук — каза ми Грай. — Това е ревматизъм. — Плъзна ръката ми по предния крак на коня и спря при издутото коляно. Усетих, че ставата е гореща.

— О, Пъстра — прошепна тъжно Грай. Чух как я потупва по врата.

— Не знам дали трябва да я яздя.

— И аз не знам. Но тя трябва да излиза.

— Мога да я разхождам.

— Може и за теб да е от полза. Натежал си.

Истина беше. Освен че напоследък не се движех много, бях развил неочакван апетит и Раб и Соссо бързаха да задоволят глада ми. Бях наедрял, но и растях на височина, толкова бързо, че понякога нощем ме боляха костите. Все по-често си удрях главата в горния праг на вратата.

Сложих оглавника на Пъстра — вече ме биваше за подобни дребни задачи — и я изведох. Грай взе Звезда и се метна на гърба й. Излязохме от двора и се заизкачвахме по склона. Сажда водеше мен, а аз — Пъстра. Чувах неравни стъпки зад мен.

— Все едно мърмори: „Ох, оле ле, боли ме…“ — рекох.

— Така е — потвърди Грай.

— Чуваш ли я?

— Само когато успея да направя връзката.

— А мен чуваш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да направя връзка.

— Защо не можеш?

— Пречат ми някакви думи. Думи и… други неща. Успявам само при бебетата. Така зная кога една жена е бременна. Но когато бебето стане малко човече, вече е извън обсега ми. Викам го, но не чувам отговора.

Известно време вървяхме мълчаливо. Пъстра се пораздвижи и вече пристъпваше по-леко. Приближихме се до ясеновата гора и хълма.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

— Не се е променил особено — каза Грай. — Има повече трева. Останалото си е същото. Как го нарече?

— Хаос. Дръвчето как е?

— Линее.

Обърнахме назад.

— Знаеш ли, странното е, че дори не помня да съм го правил. Отворих очи и вече беше станало.

— Но не действа ли така дарбата ви?

— Не. Не и със затворени очи! Защо иначе ще нося тази проклета превръзка? За да не го направя!

— Но щом дарбата ти е дива… и ти не си искал да го направиш… а се е случило за миг…

— Не знам — прекъснах я. „Всъщност май исках“, помислих си.

— Оррек, съжалявам за одеве — каза Грай.

— Аз пък съжалявам, че те пропуснах с жезъла.

Тя не се разсмя, но аз се почувствах по-добре.

Не беше в този ден, но не беше и много след него, когато Грай ме попита за книгите — интересуваше се какво е написала Мелле през есента и зимата, след като състоянието й се беше влошило съвсем. Попита зная ли къде са.

— В раклата в нейната стая. — Все още мислех за стаята горе като за стаята на мама, въпреки че Канок спеше там от почти година.

— Питах се дали ще може да ги прочета.

— Ти си единственият човек в Предпланинието, който може да ги прочете — отвърнах и в думите ми прозвуча огорчение.

— Не зная дали ще мога. Беше толкова трудно… Помня някои от буквите, но… ти също би могъл да ги четеш.

— О, да. Когато си сваля превръзката. Когато цъфнат налъмите.

— Чуй ме, Оррек…

— Да, мога поне да чувам.

— Ти можеш да четеш. Опитай поне с една от книгите. Не е необходимо да поглеждаш към нещо друго. — Гласът й отново бе станал дрезгав. — Няма да я унищожиш! Ще виждаш само това, което е написала майка ти. Това, което е написала за теб .

Грай не знаеше, че бях видял лицето на Мелле, преди тя да умре. Никой освен баща ми не го знаеше. Само аз знаех, че никога не бих сторил зло на мама. Нима бих унищожил едничкото нещо, което ми бе оставила?

Нямаше какво да отговоря, на Грай.

Никога не бях обещавал на баща ми да не свалям превръзката. Не бях обвързан с клетва, но въпреки това не го смятах за редно. Но ето, че го бях направил вече веднъж — по молба на майка ми. Или може би защото слепотата ми бе от полза за баща ми, превръщаше ме в негово оръжие, в заплаха срещу враговете. Дали обаче бях верен единствено на него?

Дълго не можех да се похваля с прогрес по този въпрос. Грай също не говореше на тази тема и аз реших, че въпросът е решен, по един или друг начин.

Но веднъж през есента, докато натривах коляното на Пъстра с отвара от билки, а Канок почистваше едно копито, което създаваше проблеми на Гъсока, неочаквано за себе си казах:

— Татко, искам да видя книгите, които написа мама.

— Книги ли? — повтори той объркано.

— Онази, която направи много отдавна, и другите, които написа, докато беше болна. Те са в раклата — горе.

— И за какво са ти? — попита баща ми след кратка пауза.

— Искам да ги взема. Мама ги направи за мен.