Урсула Гуин - Дарби

— Но защо тогава сме престанали да използваме дарбите за това и сме ги насочили към разрушение?

— Защото има твърде много врагове. А може би и понеже е невъзможно дарбата да се използва в две посоки. Не можеш едновременно да вървиш напред и назад.

По гласа й познах, че думите й имат важно значение за нея. Навярно бе свързано с нейната дарба, но не бях сигурен за конкретното им значение.

— Какво пък, ако някой се наеме да ми покаже как да използвам дарбата си, за да правя, вместо да развалям, готов съм да се науча.

— Наистина ли? — Гласът й беше необичайно сериозен.

— Всъщност не. Първо искам да унищожа Огге Дръм. Тя въздъхна.

Вдигнах ръка и стоварих юмрук върху един от камъните на огнището.

— И ще го направя. Ще смачкам тая дебела усойница при първа възможност! Защо не го направи Канок? Какво чака? Мен ли? Той знае, че аз не мога… не мога да контролирам дарбата си. А той може. Как може да си седи, вместо да отиде и да отмъсти за майка?

Никога досега не го бях казвал пред Грай, дори пред себе си. Бях ужасно разгорещен и ядосан. Отговорът й ме охлади.

— Искаш баща ти да умре?

— Искам да умре Дръм!

— Знаеш, че Огге Дръм ходи денем и нощем с охрана, мъже с мечове, ножове и арбалети. А синът му Себб притежава неговата дарба, Рен Корде също им служи, хората му внимават някой да не пресече границата с Каспромант. Нима искаш Канок да отиде там и да го убият?

— Не…

— Нали не смяташ, че би могъл да убива скришом… като онзи другия? Да се прокрадва в тъмнината? Мислиш ли, че Канок би го направил?

— Не — повторих и стиснах главата си с ръце.

— Баща ми каза, че вече две години се страхува да не би Канок да се метне на коня и да препусне право в Дръмант, за да убие Огге Дръм. Както някога са отишли в Дънет. Само че сам.

Не отговорих. Знаех защо Канок не го е направил. Заради хората си, които имаха нужда от защита. Заради мен.

След известно време Грай подхвърли:

— Не зная дали ти можеш да използваш дарбата си в двете посоки, но аз мога.

— Късметлийка.

— Вярно. Макар че мама не смята така. — Тя неочаквано се надигна и извика:

— Сажда! Ела да се разходим.

— Какво искаше да кажеш с това за майка ти?

— Пак настоява да замина с нея в Борремант за зимния лов. Каза, че ако не искам да отида с нея и да се науча да призовавам по време на лов, най-добре да си намеря съпруг, и то по-скоро, защото не бива да очаквам, че хората в Роддмант ще ме търпят, без да им помагам с дарбата си.

— Но… какво казва Тернок?

— Татко е обезпокоен и разтревожен, но не иска да ядосвам мама, пък и не разбира защо не искам да стана брантор.

Усещах, че Сажда е спряла до нас, настръхнала, нетърпелива да излезем на разходка. Надигнах се. Когато излязохме, се оказа, че ръми.

— А ти защо не искаш? — попитах.

— Това е като онази история с мравките. Хайде! — Тя се затича в дъжда. Сажда ме задърпа след нея.

Тревожен разговор, от който разбрах едва половината. Грай бе обезпокоена от нещо, но аз не можех да й помогна, а споменаването на евентуалния съпруг ме бе смутило. Не бяхме разговаряли на тази тема от онзи ден при водопада. Не можех да очаквам от нея да остане вярна на обещанията си. Пък и закъде да бързаме? Бяхме едва на петнадесет, дори беше рано да разговаряме за това. Достатъчно беше, че веднъж вече бяхме обсъждали въпроса. В Предпланинието годежите по споразумение се правят рано, но сватба се вдига едва към двайсетгодишна възраст. Опитвах се да се успокоя с мисълта, че Парн просто е заплашвала Грай. Ала въпреки това имах усещането, че тази заплаха надвисва и над мен.

В думите на Грай за дарбите имаше някакъв смисъл, макар че ми изглеждаше по-скоро теоретичен — с изключение на нейната дарба, призоваването. Тя сама бе казала, че може да се прилага и в двете посоки. Ако под движение назад подразбираше призоваване на диво животно, за да бъде убито, обратната посока бе отредена на домашните животни — обяздването на коне, издирване на изгубен добитък, обучаване на кучета, лечение. Да уважаваш вярата, не да я предаваш — ето как виждаше нещата тя. Ако наистина беше така, Парн не би могла да й стори нищо.

Вярно бе, че кучкарството и обяздването можеха да се учат като занаят. Дарбата, която те си предаваха по наследство, бе призоваване на дивеч. Грай не би могла да стане брантор на Роддмант или където и да било, без да прилага дарбата си. Парн вероятно смяташе, че щом не почита дарбата си, Грай я предава.

Но аз? Като не използвах дарбата си, като я отричах, като не й вярвах — не я ли предавах?