Урсула Гуин - Дарби

Сигурно изглежда странно, че след огромното удоволствие да чета тези безценни дарове от майка ми бях готов доброволно да се обкръжа с мрак и да се препъвам през целия ден, воден от кучето. Но аз нямах нищо против. Правех го, защото единственият начин да защитавам Каспромант бе да остана слепец. За мен бе неописуемо щастие да разнообразявам по този начин задълженията си, но въпреки това им оставах верен.

Давах си ясна сметка, че не аз съм причината за тази промяна в живота ми. Нямаше да се случи, ако не беше Грай, за да каже: „Ти можеш да ги четеш“. През цялата есен тя бе заета с прибирането на реколтата в Роддмант и ме навестяваше рядко, но всеки път, когато идваше, я отвеждах в моята стая, показвах й кутията с листовете и й разказвах какво съм прочел.

Колкото и да е странно, тя изглеждаше смутена и объркана и бързаше да излезе. За разлика от мен, осъзнаваше ясно риска, на който се излага. Обитателите на Предпланинието бяха със сравнително широки разбирания и едва ли биха обърнали внимание на младеж и девойка, които яздят и се разхождат заедно, но да влиза и да остава в стаята ми щеше да е прекалено. Раб и Соссо първи щяха да ни сгълчат и което бе по-лошо — можеха да тръгнат клюки. Когато тази мисъл стигна до съзнанието ми за пръв път, цял се изчервих. Забързах след Грай и прекарах един неспокоен следобед, в който говорехме единствено за коне.

Най-приятната част неизменно бе моментът, в който говорехме за онова, което четях. Веднъж изрецитирах баладата на Одрессел, която дълбоко ме бе покъртила, но Грай не остана впечатлена. Тя предпочиташе истории. Не можех да й обясня защо стихотворенията и поемите ме привличат повече. Опитвах се да си изясня как са построени, по какъв начин са били подредени думите, как е постигната римата, как напевът следва извивката на строфата. Понякога повтарях отделни късчета или цели произведения през деня, който за мен преминаваше в мрак. Опитвах се и аз да подреждам думите в подобен ред и понякога се получаваше. Това ми доставяше неописуемо удоволствие и ме караше да продължавам да се усъвършенствам.

Напоследък Грай неизменно беше в лошо настроение. Вече беше започнал дъждовният октомври и предпочитахме да седим при огнището и да си говорим. Раб ни поднасяше сладкиш с ядки и с Грай му се наслаждавахме, без да бързаме. Веднъж тя ме попита:

— Оррек, защо според теб ги има дарбите?

— За да могат хората да се защитават.

— Не и моята.

— Така е, но ти можеш да помагаш по време на лов и да обучаваш животни.

— Зная. Но твоята дарба например. Или на баща ми. Да унищожавате. Да убивате.

— Все някой трябва да върши и това.

— Съгласна съм. Но знаеш ли… татко може да извади треска от пръста ти или трън от петата с помощта на неговата дарба с ножа. Бързо, умело, без капчица кръв. Само поглежда и… готово. А пък Нонно Корде може да ослепи, да те лиши от слух, но веднъж помогна на едно дете да започне да чува. Беше глухо и нямо, разбираше майка си само със знаци, но сега чува достатъчно, за да се научи да говори. Тя каза, че правела същото, когато карала някого да оглушее, само че наопаки.

Въпросът бе много интересен и му отделихме още известно време, но изглежда, от двама ни Грай бе по-заинтригуваната.

— Чудя се дали всички дарби могат да действат на обратно — каза.

— Какво искаш да кажеш?

— Не става дума за призоваването. За него е ясно. Но ножът или уменията на Кордеви… може би са имали обратен ход. Ако е така, може би някога са били използвани за лечение на хора. За изцеряване. А по-късно хората открили, че могат да ги прилагат като оръжие, и забравили първоначалното им предназначение. Дори юздите, които притежават Тиброви, отпърво може да са били дарба за работа с хора, а едва по-късно да са обърнати наопаки, за да карат хората да работят за тях.

— А за Морганови какво ще кажеш? — попитах. — Тяхната дарба не е оръжие.

— Така е. Тя е само начин да се разбере от какво боледува човек, за да знаеш как да го излекуваш. Има само една посока. Затова Морганови са принудени да се крият по пущинаците, където не ходи никой.

— Добре де. Но някои дарби имат само една посока. Например почистващата дарба на Хелварови. А също и моята.

— Може и те в началото да са били за изцеление. Ако в организма нещо не е наред, някоя бучка, която да изглежда като стегнат възел, може би дарбата ти е предназначена да го развърже… да оправи нещата, да възстанови нормалния ред.

Това бе неочаквана възможност за мен. Знаех какво има предвид. Беше като поезията, която редях в главата си, като безразборните думи, които изведнъж се подреждаха в строга последователност, придобиваха ясен смисъл и човек си казваше: да, така е.