Урсула Гуин: Дарби

— Сам ли го правиш? — попита. — Оррек, ти си побъркан! Ти не си зъл. Не би сторил зло дори на муха даже ако я гледаш цял ден!

Той беше мъж, а аз момче, беше крадец, а аз бях учен на честност, беше виждал широкия свят, а аз не, но познавах злото по-добре от него.

— Да, не съм зъл човек — съгласих се.

— Е, във всеки от нас се таи по малко злина и най-добре е да я пуснем навън, да й дадем отдушник, а не да я отглеждаме в мрака, нали?

Съветваше ме добронамерено, но думите му ми причиняваха болка и обида. Не исках да отвърна грубо и вместо това станах, повиках Сажда и излязох. На вратата чух Еммон да казва на Грай:

— Ох, той е съвсем като баща си.

Не зная какво му отвърна тя, но от този момент Еммон спря да говори за превръзката.

Най-често разговаряхме за обяздване на коне или си разказвахме истории. Еммон не знаеше много за конете, но беше виждал чудесни екземпляри в градовете в Низините. Ала нито един толкова добре обучен, колкото нашите, дори старата Пъстра и Гъсока, да не говорим за Звезда. Когато времето беше хубаво, излизахме навън и Грай му показваше всички трикове и стъпки, които бяха изучили със Звезда и за които знаех от подробните й описания. Чувах възхитените одобрителни възгласи на Еммон и се опитвах да си представя Грай на кобилката, която никога не бях виждал. Не бях виждал и Грай такава, каквато беше сега.

Понякога долавях в гласа на Еммон, когато говореше с Грай, една едва доловима мекота, предразполагаща, почти ласкава. В повечето случаи той говореше с нея както мъж разговаря с момиче, но понякога и като мъж, който говори с жена.

Не че постигаше нещо. Тя му отговаряше по момичешки — троснато и лаконично. Може да го харесваше, но нямаше високо мнение за него.

Когато валеше дъжд, духаше вятър или сняг покриеше хълмовете, предпочитахме да си останем в топлия ъгъл. Тъй като скоро изчерпахме темите за разговор, а Еммон не го биваше да разказва за живота в Низините, Грай ме помоли да подхвана някое предание. Тя харесваше героичните разкази от „Чамхан“ и затова им разказах историята за Хамнеда и неговия приятел Омнан. След това, изкушен от жадното внимание на аудиторията — защото дори жените бяха престанали да предат, а някои дори бяха спрели колелата на чекръците, за да ме чуват по-добре — продължих в същия дух и изрецитирах една поема от ръкописите за Храма на Раниу. Имаше празнини там, където паметта на мама й бе изневерявала, и аз ги бях запълнил със собствени думи, като се бях придържал към общия смисъл. Поемата винаги ме вдъхновяваше, докато я рецитирах, завладяваше съзнанието ми и караше гласа ми да трепери. Когато приключих, за първи път в живота си можех да се насладя на изуменото мълчание, което е най-сладката награда за всеки изпълнител.

— Проклет да съм! — възкликна Еммон сподавено.

Жените се размърдаха и чух възхитения им шепот.

— Откъде знаеш тази песен? — започнаха да питат. — От майка ти, разбира се — отговаряха си сами. — И си я запомнил?

— Тя я написа — отвърнах, без да мисля.

— Написала я е? Ти можеш да четеш? Не и с превръзката!

— Мога да чета. Не и с превръзката.

— Страхотна памет имаш!

— Паметта е зрението на слепеца — отвърнах с известна злоба, предусещах, че най-добрата защита е нападението, след като сам се бях издал.

— Тя ли те научи да четеш? — попита Еммон.

— И мен, и Грай.

— Но какво четеш? Никога не съм виждал книга тук — продължи разпита той.

— Мама написа няколко.

— Брей да му се не види! Чакай, аз имам една книга. Дадоха ми я долу в града. Трябва да е някъде из торбата, взех я, защото мислех, че може да се окаже ценна. Ей сегичка ще я донеса. — След малко се върна и пъхна в ръцете ми кутия. Капакът се повдигаше лесно. Вътре напипах нещо гладко и меко, като копринена кърпа. Под нея имаше множество листа, досущ като тези от книгите на мама, тънки и фини, лесни за прелистване. Докосвах ги с почуда и удивление. Нямах търпение да ги разгледам, но вместо това подадох книгата на Еммон и го помолих:

— Почети ми.

— Ей, Грай, ти чети — рече припряно Еммон.

Чух Грай да прелиства страниците. Успя да разчете няколко думи и се отказа.

— Изглежда различна от книгите на Мелле — оплака се тя. — Буквите са дребни, черни и изправени и само някои са ми познати.

— Защото е напечатана — обясни Еммон с тон на познавач, но когато се поинтересувах какво значи това, не обясни. — Жреците ги правят. Имат едни колела, като винарски преси, нали се сещаш…

Грай ми описа книгата — отвън имала кожена подвързия, вероятно от телешка кожа, с блестящи ръбове, извезани със златист конец, а на гръбчето, където се съединявали листата, чиито краища също били позлатени, имало надпис с червено.