Беше висока и слаба, с издължено мургаво лице, тънки устни и черни очи под извитите вежди. Косата й бе лъскава, пусната свободно по раменете. Подадох й ръце и тя ги хвана. Зарових лице в шепите й.
— Красива си — прошепнах в дланите й.
Тя се наведе и ме целуна по косата, после се изправи, сериозна, напрегната, чувствителна.
— Оррек — попита, — какво ще правим сега?
— Лично аз ще ти се любувам цяла година. А после ще се оженя за теб.
Тя ме погледна изумено, отметна глава и се разсмя.
— Чудесно! — възкликна. — Чудесно! Но_ сега_?
— Какво сега?
— Какво ще правим сега? След като аз не искам да използвам дарбата си, а ти…
— А аз нямам дарба.
— Кои сме ние тогава?
Не можех да отговоря лесно на този въпрос.
— Трябва да говоря с баща ми — въздъхнах накрая.
— Почакай малко. Татко дойде днес с мен, за да се срещне с него. Вчера мама се върна от Гленс. Каза, че Огге Дръм и големият му син били сключили мир помежду си и сега били във вражда с малкия. Говори се, че Огге готви нападение срещу Роддмант или Каспромант — за да си върне белите крави, които — както твърди — Канок му бил откраднал преди три години. А това означава набег срещу нашите стада — или срещу вашите. Така че двамата взеха Аллок и заминаха на север, за да видят какво могат да предприемат.
— А аз какво общо имам с плановете им?
— Не зная.
— Какво друго може да се очаква от едно плашило, освен да плаши гаргите?
Колкото и да беше лоша новината, не можеше да помрачи настроението ми, защото я виждах, виждах и озарените от слънцето цветя, ябълките в градината и далечните планински върхове.
— Трябва да говоря с него — повторих. — Но преди това… искаш ли да се разходим?
Станахме. Сажда скочи и ни погледна с очакване, килнала глава на една страна. Все едно питаше: „А аз какво място заемам в плановете ти?“
— Ти идваш с нас — отвърнах й и й откачих ремъка.
Поразтъпкахме се до дерето, слязохме на брега на бързия поток. Всяка крачка беше изпълнена с радост и удоволствие.
Грай си тръгна по-рано, за да се прибере в Роддмант преди мръкване. Канок си дойде късно вечерта. Често, когато пътуваше из владението, му се случваше да спре в някоя ферма, където го канеха на гощавка. Навремето и аз пътувах с него — преди да ми завържат очите. Но напоследък той излизаше все по-рано и се прибираше все по-късно, яздеше надалеч и работеше неуморно, поемаше прекалено голяма тежест върху себе си. Имах чувството, че нарочно се изтощава до смърт. Знаех, че тази вечер не само ще е изморен, но и ядосан, заради новината за Огге Дръм. Но и аз бях ядосан.
Щом се прибра, Канок веднага се качи в стаята си. Аз си бях в моята. Бях напалил огъня, понеже вечерта бе хладна. Запалих една свещ и се настаних на масата, зачетен в „Преобразяване“ на Дениос.
Когато къщата утихна и жените се махнаха от кухнята, си сложих превръзката и казах на Сажда да ме отведе в стаята на кулата.
Нямах представа какво ли си мисли бедното куче, когато съм слепец в един момент и зрящ в друг, но тъй като беше животно, задаваше само въпроси, които имаха прости отговори.
Почуках на вратата на стаята, не получих отговор, свалих си превръзката и надникнах. Една маслена лампа на перваза хвърляше трепкаща жълтеникава светлина. Огнището не беше запалено и от него полъхваше миризма на застояло. В стаята беше студено и пусто. Канок беше заспал на леглото, изтегнат по гръб, с дрехите. Единствената му завивка беше вълненият шал на мама. Беше се увил с него и го притискаше с ръка към гърдите си. При вида на шала усетих познатото трепване в сърцето. Сега обаче не можех да си позволя да го съжалявам. Имахме да уреждаме сметки и се нуждаех от цялата си смелост.
— Татко — повиках го и после по-силно: — Канок!
Той се надигна, подпря се на лакът, засенчи очи от лампата и ме погледна.
— Оррек?
Приближих се, за да ме вижда добре.
Изглежда, беше спал дълбоко, защото още не можеше да се събуди напълно и премигваше объркано. После тръсна глава и попита учудено:
— Къде ти е превръзката?
— Нищо лошо няма да ти направя, татко.
— Не съм си и помислял — рече той с поукрепнал глас, но все още учуден.
— Не си си и помислял? Значи не се страхуваш от моята дива дарба?
Той седна на леглото, пак тръсна глава и прокара ръка през косата си. После ме погледна.
— Какво има, Оррек?
— Какво има ли, татко? Ами това, че никога не съм притежавал дарбата. Не съм убивал змията, нито кучето, нито нищо. Ти си бил.
— Какви ги говориш?
Читать дальше