Когато Оррек Каспро се отправи за втори път към двореца на ганда на алдите в Ансул, кортежът му се състоеше от Чай укротителя, Шетар и младия коняр Мем.
Мем беше разтревожен и неспокоен. Ами ако алдите поискаха да разседлая Бранти или подхванеха някоя конярска тема? Веднага щяха да разберат, че нямам представа от този занаят. Не се страхувай, успокои ме Грай, те са досущ като Гудит, няма да позволят на някакво малко момче да припари до конюшнята със скъпоценните им коне. Както и да е, тя се постара да е близко до мен, когато влязохме в двореца. Достатъчно беше да вървя до главата на коня и да го държа за юздите, сякаш Оррек се нуждаеше от човек, който да му помага.
Така и направих. Чувствах се ужасно глупаво и бях изплашена до смърт. Бранти ми помогна да се успокоя. Крачеше бавно до мен и копитата му чаткаха по калдъръма, понякога ме допираше с глава, пръхтеше тихо или мърдаше уши. Съзирах спокойствието в големите му черни очи. Той беше стар — по-стар от мен — и бе пропътувал целия Западен бряг. Следваше Оррек навсякъде с аристократично търпение: Искаше ми се да съм като него.
Качихме се по улица „Галва“, минахме по Моста на златарите и стигнахме площада пред Къщата на Съвета. Видът на тази сграда винаги ме е изпълвал с гордост. Тя е просторна и висока, иззидана от сребристосив камък, с редици източени елегантни прозорци. Медният й купол се извисява над всички останали покриви на града, както Сул се извисява над планините. От площада нагоре тръгва широка стълба, която опира в терасата на къщата. Терасата е мястото, откъдето някога са се произнасяли речите — във времената, когато сме се управлявали сами. Друмлордът веднъж ми каза, че терасата била направена по такъв начин, че ако застанеш пред централната врата и заговориш с малко по-силен глас, ще те чуят из целия площад. Но аз никога не се бях качвала по тези стълби, нито бях идвала досега на площада. Той принадлежи на алдите, не на жителите на града. В средата на площада се издигаше огромна шатра с червени върхове и червени знамена на дълги пръти, които почти закриваха Къщата на Съвета.
Един офицер дойде да ни посрещне и нареди на загърнатите в сини наметала стражи да ни пропуснат.
Дойдоха и неколцина мъже от конюшнята в лявата част на площада. Държах Бранти за юздите, докато Оррек слезе, после един възрастен алд ги взе и го отведе настрани, като го подканяше с цъкане с език. Чай укротителят спря до мен, държеше Шетар на къса каишка, и заедно последвахме Оррек през площада. Пред шатрата имаше разгънат килим, сгъваем стол и слънчобран за Оррек — не бяха предвидени места за нас, но едно малко момче, вероятно прислужник или роб, донесе на Чай слънчобран от червена хартия. Застанахме зад Оррек. Чай ми подаде слънчобрана, за да го разгъна над нас, и скръсти ръце на гърдите си. Държеше да покаже на алдите, че не сме роби на Оррек.
Всички алдски роби на площада носеха наметала или туники от груб плат, сиви или бели. Някои бяха алди, други — мои сънародници. Всички до един бяха мъже или момчета. Жените ги държаха другаде, затворени, скрити. И нито една от тях не беше алд.
Откъм шатрата се приближиха придворни, а от казармите, построени край Източния канал зад Къщата на Съвета, надойдоха офицери. Когато се събраха всички поканени, гандът излезе от шатрата. Следваха го двама алдски роби: единият държеше грамаден червен слънчобран над главата му, а вторият носеше голямо ветрило, в случай че гандът поиска да се разхлади. Беше прохладен пролетен ден, слънцето бе скрито зад перести облаци, а откъм спокойното море полъхваше ветрец. Като видях всички тези роби и смешните им съоръжения, си помислих колко глупави са алдите — не можеха ли да се огледат и да видят, че не се нуждаят от слънчобрани или ветрила, нито от широкополи шапки? Не знаеха ли, че отдавна не са в пустинята?
Подражавах на поведението на робите и избягвах да гледам открито към ганд Йораттх, разглеждах го само крадешком. Имаше сурово изпъстрено с белези лице, гърбав нос и присвити очи. Бледите очи на алдите винаги ме карат да се чувствам неуверено и неведнъж съм отправяла благодарности към моите предци, задето съм наследила от тях черни очи, като на сънародниците си. Гандът имаше къса къдрава черна коса, подаваше се изпод шапката му. Веждите му също бяха черни и рунтави, брадата му бе късо подрязана. Имаше вид на силен, но уморен воин. Поздрави Оррек с усмивка, от която лицето му изведнъж се озари от вътрешна светлина, и направи жест, какъвто не бях виждала да прави нито един алд — опря ръце на сърцето си, а сетне разтвори длани напред и леко се поклони. Държеше се така, сякаш поздравява равен на себе си. Освен това нарече Оррек „ганд на творците“.
Читать дальше