Урсула Гуин: Гласове

Погледнах към сенчестия край на стаята. Той също.

— И не си питал…

— Нямаше време да се съветвам с оракула. Пък и той не би ми отговорил. Той говори на теб, Мемер, не на мен.

Не исках да чуя точно това, макар да бях признала открито, че съм Четец. Сърцето ми възропта уплашено и унизено.

— Той не говори на мен! — възразих. — Той ме използва! Друмлордът кимна.

— Както използваше мен.

— Гласът не беше моят — нали? О, не помня вече! Нищо не разбирам. Срам ме е и ме е страх! Не искам дори да ходя нататък — към мрака.

Известно време мълчахме. После той заговори отново:

— Те ни използват, така е, но не за да сторят зло… Мемер, ако се наложи да „отидеш в мрака“, запомни, че там може да е майка ти, или баба ти, и че се опитват да ти кажат нещо, което не разбираме. Че говорят на език, който още не познаваме добре, но бихме могли да научим. Това си повтарях всеки път, когато слизах там.

Известно време обмислях думите му и почувствах, че ми навяват спокойствие. Сега вече мракът на пещерата не ми се струваше тъй страховит, мисълта, че духът на майка ми витае там заедно с духовете на много други хора от моя народ, ми действаше отрезвяващо.

Но имах още един въпрос.

— Книгата… онази, която изнесе… тя на лавицата на оракула ли беше?

Този път мълчанието му беше различно, като на човек, който се затруднява да отговори. Най-сетне каза:

— Не. Взех първата, която ми попадна.

Изправи се, дотътри се до най-близкия до вратата рафт и извади едно малко томче на нивото на очите. Веднага познах износената кожена подвързия. Подаде ми го мълчаливо. Отначало не посмях да го взема. След минутка го отворих.

Знаех какво държа. Книжка за деца, „Приказки за животни“. Бях я чела преди много години, когато още се учех да сричам, тук, в тайната стая.

Прелистих няколко страници с неуверени вцепенени пръсти. Видях познатите рисунки на зайчета, гарвани и глигани. Прочетох последното изречение на една приказка: „И тъй, лъвът се върнал в пустинята и разказал на другите животни, че мишката е най-храброто от всички същества“.

Погледнах друмлорда и видях, че и той ме гледа. Лицето му и жестът, който направи, говореха: „Не зная“.

Погледнах малката книжка, на която дължахме свободата си. Спомних си думите на Дениос и ги произнесох на глас:

— „Във всяко листенце има бог, държиш свещеното върху дланта си“.

И добавих:

— Демоните не съществуват.

— Да — потвърди друмлордът. — Само ние. Ние вършим тяхната работа. — И отново погледна осакатените си ръце.

Замълчахме. Чувах тихия ромон на течащата в дъното на стаята вода.

— Ела — рече той. — Късно е и сънотворците вече са излезли да обикалят. Да ги оставим да си вършат работата.

Вдигнах малката лампа в лявата си ръка, а с дясната изписах ярките букви във въздуха. Минахме през вратата и тръгнахме по тъмните коридори. Когато стигнахме неговата стая, му пожелах лека нощ, а той спря и ме целуна по челото.

С тази кратка благословия се разделихме.

© 2006 Урсула Ле Гуин

© 2007 Юлиян Стойнов, превод от английски

Ursula K. Le Guin

Voices, 2006

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Урсула Ле Гуин. Дарби. Гласове

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, 2007

ISBN 978-954-585-848-2

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15392]

Последна редакция: 2010-01-23 12:45:00