— Ходила ли си скоро в стаята? — попита той.
Наистина бяхме тясно обвързани.
— Днес. За пръв път от много време.
— Хубаво. Всяка вечер си мисля, че ще ида там да почета, но все не намирам сили. Трябва да призная, че ми беше много по-лесно в „добрите стари времена“ на Иста. Можех да прекарам цял ден в разговори за цената на житото и половин нощ в четене на Регали.
— Дадох „Ростан“ на Оррек — признах, събрала смелост. Той ме погледна и по изражението му видях, че не ме е разбрал, затова продължих: — Изнесох я от стаята. Реших, че е дошло време за това.
— Време за това — повтори той. Погледна ме замислено и добави: — Да.
— Вярно ли е, че… че само ние можем да влизаме в стаята?
— Да — повтори той с почти отсъстващ вид.
— В такъв случай може ли да вадим книги отвътре? Обикновени книги. Такива, каквито досега сме пазили. За да могат хората да ги четат.
— Да — рече той за трети път. — Защото дойде времето за това. Мисля, че си права. Макар че… — Той се замисли. — Ела, Мемер. Да идем там. — Надигна се от креслото.
Взех лампата и го последвах през порутените коридори до стената, която сякаш затваряше къщата отзад, а всъщност криеше в себе си вратата към тайната стая. И там той изписа във въздуха „отвори се“ на древния език на нашите предци от Страната на изгрева. Вратата се отмести и влязохме. Обърнах се, затворих я и тя се превърна в стена.
Запалих голямата лампа на масата за четене. Стаята се окъпа в мека светлина, златистите букви по кориците на книгите засияха.
Той докосна молитвената ниша и прошепна кратка молитва, после огледа стаята. Седна на масата и се почеса по коляното.
— Какво четеш?
— „Елегии“. — Взех книгата от лавицата и я сложих пред него.
— Докъде стигна?
— До „Конеукротителят“.
Той отвори книгата и намери поемата.
— Можеш ли да я кажеш наизуст?
Изрецитирах десетте строфи на аритански.
— И?
Повторих ги в мой превод, както бях направила пред Грай. Той кимна.
— Добре. — В едва прикритата му усмивка се четеше задоволство.
Седнах срещу него и след кратко мълчание той каза:
— Знаеш ли, Мемер, Оррек Каспро се появи тъкмо навреме. Той може да те научи. Също както ти съвсем скоро щеше да разбереш, че можеш да учиш мен.
— О, не! Когато чета „Елегиите“, непрестанно тъна в догадки. Все още ми е рано за Регали.
— Но вече имаш учител, който да ти помага.
— Значи… не се сърдиш. И е било време да му дам „Ростан“?
— Да. — Той въздъхна. — Така мисля. Но как можем да знаем кое е правилно, след като не разбираме силите, които владеем? Аз съм слепец, помолен да прочете послание, дадено му от боговете.
Прелисти няколко страници от книгата на масата, после я затвори. Вдигна поглед към дъното на стаята, където светлината от лампата се разсейваше.
— Казах на Иддор, че съм Четец. Какво е четенето, когато не знаеш езика? Мемер, ти си Четец. Не се съмнявам в това. Ти съмняваш ли се?
Въпросът ме завари неподготвена. Въпреки това отвърнах, без да се двоумя:
— Не.
— Добре. Много добре. Ако наистина е така, значи това е твоята стая — твоето царство. Макар да съм сляп, аз събудих тази вяра в теб. А що се отнася до всички онези, които донесоха книгите си тук, които спасиха това безценно богатство… Мемер, какво да направим с тях — с книгите им?
— Библиотека — отвърнах веднага. — Каквато е имало някога.
Той кимна.
— Изглежда, такава е и волята на къщата. Ние само й се подчиняваме.
Не можех да не се съглася с него. Но въпреки това имах някои въпроси.
— В онзи ден… денят, когато от фонтана бликна вода…
— Фонтанът. — Той кимна. — Да.
— Беше истинско чудо…
— О, не! — Той завъртя глава и се засмя.
Трябваше да съм изненадана, но кой знае защо, не бях. Усмивката му ставаше все по-широка и по-весела.
— Много отдавна Повелителят на Изворите ми показа някои нещица. Мога да ти ги покажа и на теб, ако искаш.
Кимнах. Но не натам бяха насочени мислите ми.
— Мемер, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че понякога чудото може да произлезе и от собствените ни ръце?
— Не — отвърнах. — Но аз говорех за другото…
Той ме наблюдаваше и чакаше.
— Когато се върна, ти не куцаше.
Той погледна надолу, към краката си. Лицето му стана сериозно.
— И други ми го казаха.
— Не си ли спомняш?
— Помня, че когато дойдох в тази стая, бях изпълнен със страх и гняв. И щом влязох, реших, че трябва да пусна фонтана, и се завтекох да го направя, без да осъзнавам защо. Сякаш се подчинявах някому. После ме озари мисълта да взема книгата. И го направих. Трябваше да бързам за някъде… да тичам. Вероятно тези, които ми заповядаха да мълча, когато се нуждаеха от мълчанието ми, сега искаха да пробудят твоя глас.
Читать дальше