Урсула Гуин - Гласове

Поетът Дениос също дошъл тук от Урдайл, когато бил съвсем млад. Може би се е учил в галерията, в която бяхме снощи, защото тогава тя била част от Галвамандската библиотека.

След време Късмет, богът, когото наричаме Глухия, обърнал гръб на родовете Кам, Гелб и Актамо. Докато богатството и благосъстоянието им се топели, завистта им към Галва започнала да расте. Подтиквани от омразата и завистта, които прикривали зад думите обществено мнение, те принудили Съвета да обяви университета и библиотеката за градска собственост и да ги отнеме от Галваманд. Галва приели решението на Съвета, но предупредили, че може да има последствия, ако решат да ги преместят на ново място. Градът вдигнал нови сгради за университета, близо до пристанището. Почти цялата библиотека, събирана в продължение на столетия, била преместена там. Казах на Грай и Оррек това, което бях научила от друмлорда:

— Още щом започнали да изнасят книгите от Галваманд, Фонтанът на Оракула взел да отслабва. Малко по-малко, с всяка книга, която напускала къщата, намалявала и струята. Когато приключили с пренасянето на книгите, фонтанът пресъхнал окончателно. От двеста години от него не е потичала вода…

Открили новия университет с тържествена церемония и общоградско празненство, на което присъствали преподаватели и студенти, но той не бил така посещаван като старата библиотека на Галваманд. А след още двеста години — ето ти ги хората от пустинята, да хвърлят книгите в канала и морето или да ги тъпчат в мочурищата.

Оррек слушаше разказа ми, заровил лицето си в шепи.

— И нищо ли не е останало тук — в Галваманд? — попита Грай.

— Само няколко книги — отвърнах колебливо. — Но когато отбраната паднала, алдите дошли право в къщата, даже още преди да отидат в университета. Търсели… мястото, което вярвали, че е тук. Съборили старата дървена част на къщата, отнесли книгите и мебелите… взели всичко, което намерили. — Макар да казвах истината, имах усещането, че Грай знае, че това не е цялата истина.

— Това е ужасно… ужасно. — Оррек внезапно се надигна. — Зная, че според алдите писмеността е творение на злото, но да унищожат… да изхвърлят… — Той млъкна, неспособен да продължи. Отиде до западния прозорец, откъдето се виждаха покривите на Галваманд и на крайбрежната част на града, обърната срещу Сул.

Грай отиде при Шетар и й сложи каишката.

— Ако искаш, ела с мен — покани ме. — Шетар има нужда от разходка.

— Съжалявам — казах на Оррек и я последвах, отчаяна, задето го бях наскърбила. Всичко, което бях казала и направила днес, беше погрешно. Ден без Енну, ден без благословия.

— Нали не ти си унищожила книгите — каза Грай.

— Да, но…

— Тогава недей да се самообвиняваш! — прекъсна ме тя. — Кажи ми, има ли някое удобно местенце, където мога да пусна Шетар да потича на воля? Няма да нападне никого, когато съм близо до нея, но все пак предпочитам наоколо да няма хора.

— Старият парк — отвърнах и я отведох там. Намира се малко над къщата — широка долчинка сред хълмовете, където дигите я разделят на четири канала. Бреговете са обрасли гъсто с дървета. Алдите никога не ходят там, те не обичат дърветата. Никой не се навърта по тези места освен деца, излезли на лов за зайци и други дребни животинчета, с които да разнообразят прехраната на семейството.

Показах на Грай фонтана, наречен на Дениос, близо до входа, и Шетар пи дълго.

Наоколо нямаше жива душа и Грай пусна лъвицата. Тя описа един кръг и се върна при нас. Изглежда, дърветата не й харесаха и не искаше да се отдалечава. Известно време си точи ноктите на един излязъл на повърхността корен и души дирите на разни животинчета около храстите. Отдалечи се малко единствено когато се увлече да гони някаква пеперуда, която я примами надолу по стръмния склон. След като се изгуби от погледите ни за известно време, Грай я повика с тихо мъркане. Миг след това лъвицата се появи, носеше се към нас с големи скокове. Грай я почеса зад ушите, после трите се разходихме из горичката.

— Каква чудесна дарба! — възхитих се. — Да можеш да призоваваш животните.

— Зависи за какво я използваш — отвърна Грай. — Оказа се полезна, когато слязохме от Предпланинието и трябваше да се прехранваме по някакъв начин. Аз обучавах коне, докато Оррек се учеше. Харесва ми тази работа… възхищавам се на начина, по който алдите обяздват конете си. За тях да удариш кон е по-лошо, отколкото да биеш жена. — Тя се разсмя.

— Как си могла да издържиш толкова време в Асудар? Не те ли дразнеха тези хора?