Урсула Гуин - Гласове

— Защо да ме дразнят? То е като да живееш сред диви животни — сред хищници. Опасни са и неразумни на моменти, според нашите представи. Жал ми е за тях, защото понякога сами си затрудняват живота.

Мълчах обидено.

— Те са като млади жребци или зайци — продължи тя, сякаш се защитаваше. — Непрестанно се дебнат един друг, завиждат си за всичко. Душите им не са свободни. Изпълват света с невидими врагове… Но са храбри, държат на думата си и почитат гостите. Също като моите сънародници в Предпланинието. Затова даже ги харесах. Не можах да опозная жените им, защото се преструвах на мъж и трябваше да стоя настрана от тях.

— Мразя всичко, свързано с тях — признах. — Това е по-силно от мен.

— Разбира се, че е по-силно. Как да не ги мразиш след всичко, което ни разказа?

— Не искам да ги виждам с други очи — заявих решително.

Зная, че Грай ме слушаше внимателно, но пък понякога тя преднамерено пренебрегваше думите на околните. Спрях, а тя извървя още няколко крачки, обърна се и внезапно ми се усмихна.

— Слушай, Мемер! Защо не дойдеш с нас в двореца? Ще те представим за конярче. Много приличаш на момче. Щом и мен излъга. Съгласна ли си? Ще ти е много интересно. Гандът е нещо като цар — колко царе си виждала досега? Освен това ще можеш да чуеш Оррек — смята да им представи своята „Космогония“. Може да е рисковано, като се има предвид колко са отдадени на идеята, че Аттх е единственият бог. Но пък самият ганд го покани да го направи още вчера.

Поклатих глава. Ужасно ми се искаше да чуя как рецитира Оррек, но не и в компанията на омразните алди. Не можех да си представя как пристъпвам сред тях, държа любезно, покланям се и им се усмихвам.

Но след вечеря на другия ден Грай отново повдигна този въпрос. Изглежда, го бе обсъдила с Оррек, защото той не възрази и за моя изненада друмлордът също не изрази несъгласие. Попита само дали не смятат, че ще е опасно. След като и двамата го увериха, че алдите държат на гостоприемството, той рече само:

— Дано не е като гостоприемството, което проявиха към мен. Но е срамота да не знаем нищо за тях, след като толкова години живеем едни до други. — Той ме погледна замислено. — А Мемер е даровита ученичка.

Исках да възразя, да откажа да ходя където и да било, ако наоколо ще има алди, защото нямах никакво желание да се уча от тях. Но това щеше да е проява на нелюбознателност и друмлордът не би го одобрил. Освен това можеше да си помислят, че ме е страх. Щом Оррек и Грай бяха готови да рискуват с появата си в двореца, как можех да откажа?

Колкото повече обаче мислех за посещението в двореца, толкова по-страшно ми ставаше. И въпреки това ме глождеше любопитство за двореца и за алдите, особено след като Грай и Оррек ми бяха разказали за тях. Животът ми досега бе толкова монотонен, че понякога се питах дали няма да си остане същият до края на отреденото ми време — домакинството, пазарът, пустеещите стаи на Галваманд, тайната стая с нейните съкровища, заниманията по писане и четене и сенчестата част на стаята, където не смеех да ида. Само един учител, от който да получавам знания и когото да дарявам с обичта си. Сега, с появата на тези двамата, къщата изведнъж се бе изпълнила с живот. Предците ми се бяха пробудили и ни слушаха — душите, сенките, хранителите на прага и огнището. Онзи, който гледа на две страни, бе отворил вратата. Не се съмнявах в това. Знаех, че нашите гости са пристигнали тук, водени от Енну и с благословията на Леро, и че да откажа това, което ми предлагат, ще е равносилно да откажа подарък на съдбата.

— Мемер, искаш ли да отидеш с тях? — попита друмлордът. Знаех, че ако откажа, ще продължи да настоява. Повдигнах рамене, без да отговоря, сякаш за мен въпросът не беше от особено значение.

Той обаче продължаваше да ме гледа внимателно. Защо ли се съгласи да ме прати при враговете ни? Изведнъж осъзнах причината — защото можех да ида там, където той не можеше. Дори да ме беше страх, можех да се уповавам на неговата храброст. Искаше от мен да изиграя своята роля като наследник на къщата.

— Да, ще ида — казах.

Същата нощ за първи път в живота си сънувах човека, който беше мой баща. Носеше синьо наметало, каквито носят войниците. Косата му беше като моята — кестенява, разчорлена и къдрава, трудна за ресане, овче руно. Не можех да видя лицето му. Той се катереше забързано през някакви руини, съборени стени и камънаци, с каквито е пълен градът ни. Когато ме наближи, се извърна към мен. Не виждах ясно лицето му, но ми се стори, че не е човешко, а по-скоро лице на лъв. Миг по-късно той се обърна и продължи да се катери по една разрушена стена, сякаш го преследваха.