Урсула Гуин - Гласове

— След като се освежиш, Оррек, бихме искали да чуем някоя твоя творба — рече Йораттх. — Ще сме щастливи да ни просветлиш, като ни демонстрираш поезията на Запада.

Останах изненадана от начина, по който говореше. Гандът беше стар войник, нямаше съмнение в това, ала същевременно се изказваше премерено и точно, дори малко цветисто, с архаични думи и умело боравене с изразите, та беше даже приятно да го слушаш. Беше странно и неочаквано за представител на един народ, който забранява писмеността и съхранява изкуството си само в словесен вид. Досега не бях чула някой алд да произнася толкова дълги изречения — само отривисти кресливи заповеди.

Оррек, който, изглежда, бе опитен дипломат, познаваше всички тайни на словесния дуел. Преди малко, докато декламираше „Даредар“, бе изоставил северняшкия си акцент и бе говорил досущ като алд, като заваляше твърдите съгласни и разтягаше гласните. Сега, докато отговаряше на ганда, запази същия говор.

— Аз съм последният и едва ли най-изтъкнатият творец, господарю. Не бих си и помислил да се поставям над други, по-известни от мен. Ще позволите ли, вие и вашият двор, вместо мои творби да ви издекламирам една поема на прочутия Дениос от Урдайл?

Гандът кимна. Оррек приключи с настройката на лирата, като междувременно обясни, че поемата не се пее и че музикалният инструмент е само съпровод, с цел да зададе определен ритъм и освен това да замести думите там, където те не са достатъчни. После склони глава към лирата и прокара пръсти по струните. Звуците, които изтръгна от нея, бяха жалостиви, ясни и пламенни. Когато последният акорд утихна, произнесе първите думи от встъпителната част на „Преобразяване“.

Никой не помръдна, докато не приключи. Дори след това всички продължиха да мълчат още известни време, също както бе замлъкнала тълпата на пазара. После запляскаха с ръце, но гандът вдигна десница и ги спря.

— Почакайте — рече той. — Отново, творецо! Ако обичаш, повтори това чудо още веднъж!

Оррек изглеждаше малко смутен, но се усмихна и наведе глава към лирата.

Преди да докосне струните, един мъж заговори високо.

Беше от свитата на Иддор, човек с червено-черно расо и червена шапка, която почти напълно скриваше лицето му. Брадата му бе съвсем ниско подрязана и наподобяваше по-скоро тънка черта, която следваше овала на лицето. Държеше дълъг черен жезъл, в пояса му бе затъкнат къс меч.

— Сине на слънцето — рече той, — не стига ли и веднъж да слушаме тези богохулства?

— Жрецът — прошепна ми Чай, но аз знаех какъв е, макар че не бях виждала често жреци. Наричахме ги червенодрешковци и се молехме да не се срещаме с тях, защото когато пребиваха някой нещастник с камъни или го блъскаха жив в мочурищата, зад това винаги стоеше някой като този.

Йораттх се обърна и го изгледа. Беше като сокол, който поглежда плячката си и я предизвиква. Но заговори с мек глас.

— Благословени от Аттх — рече той, — ушите ми са глухи. Не чувам никакво богохулство. Моля те да ми помогнеш, за да разбера какво те безпокои.

Мъжът с червената шапка продължи с нараснала увереност:

— Това са безбожни слова, ганд Йораттх. В тях не се говори за Аттх, нито за всички онези свещени неща, които почитаме. Само сляпо преклонение пред демони и лъжебогове, приказки за скучни ежедневни дела и възхвала на жените.

— Ах, ах — възкликна Йораттх и кимна, сякаш потвърждава казаното, но и същевременно не намира нищо особено в него. — Истина е, че поетите езичници са невежи по отношение на Аттх и неговите Рожби на пламъка. Те възприемат света изкривено и погрешно, но да не прибързваме да ги обявяваме за слепци. Огънят на просветлението все още може да разпали душите им. Междувременно ние, които сме принудени да живеем далеч от жените си, нямаме ли право поне да слушаме как ги възпяват? Ти, благословеният от Бога на пламъка, си, разбира се, над тези сквернословия, но ние сме само войници. Да чуваш не е като да имаш, но все пак носи известно успокоение. — Гласът му бе равен и спокоен и някои от мъжете се засмяха.

Жрецът с черно-червеното расо понечи да отговори, но гандът неочаквано се изправи.

— От уважение към теб, благословени от Пламъка — заговори той, — няма да настоявам да останеш с нас, за да слушаш повече думите, които тъй дразнят слуха ти. Всеки друг, който не желае да слуша песните и поемите на езичника, също е свободен да си върви. Тъй като прокълнат е само този, който чува проклятието, глухите като мен може да останат. А ти, творецо, прости нашия малък спор и тази проява на неучтивост.