Урсула Гуин - Гласове

И седна отново. Иддор и червенодрешковците — бяха общо четирима, — както и останалата част от групата му, се отправиха към голямата шатра, разговаряха шумно и възбудено. Един мъж, който стоеше близо до Йораттх, също се измъкна незабелязано, като се оглеждаше изплашено и смутено. Другите останаха. Оррек погали лирата и отново се върна към началните слова на „Преобразяване“.

Този път гандът сам поде аплодисментите в края на поемата. Нареди да донесат още една чаша вода на Оррек („Истински кристал, цяло състояние“ — изсъска ми Чай), а после освободи свитата си, като заяви, че искал да разговаря с поета „под палмово листо“, което вероятно означаваше насаме.

Двама стражи останаха на пост до входа на шатрата, а офицерите се отдалечиха към казармите. Робът с ветрилото даде знак на мен и Чай, че сме свободни да се разтъпчем наоколо. Отидохме при конюшните заедно с неколцина мъже, които, изглежда, бяха дошли, за да слушат рецитала, но бяха останали незабелязани зад групата офицери. Сред тях имаше войници, коняри, дори деца. Повечето проявяваха жив интерес към Шетар и искаха да се приближат, но Чай не беше много склонен да ги допуска наблизо. Те се опитаха да подхванат разговор, като задаваха обичайните въпроси — как й е името, откъде я имаме, с какво се храни, дали е убивала някого. Чай отвръщаше кратко и надуто, както подобава на звероукротител.

— Момчето роб ли ти е? — попита един младеж. Не разбрах, че говори за мен, докато Чай не отвърна:

— Чирак. Конярче е.

Младежът тръгна до мен и когато стигнах стената на конюшнята и седнах на калдъръма, седна до мен. Погледна ме няколко пъти и после каза:

— Ти си алд.

Поклатих глава.

— Значи баща ти е бил алд — настоя той, гледаше ме с присвити очи.

Какъв смисъл да отричам, с моята коса и лицето ми? Свих рамене.

— Тук ли живееш? В града?

Кимнах.

— Познаваш ли момичета?

Сърцето ми подскочи в гърлото. Мислех само за това, че аз съм момиче и че ако разбере, ще започне да крещи за поквара, ерес и оскверняване…

— Миналата година пристигнахме с баща ми от Дур — добави той смутено и известно време не каза нищо.

Сега вече успях да го разгледам по-внимателно и установих, че е по-скоро момче, отколкото младеж — петнайсет-шестнайсет годишен. Не носеше синьо наметало, а туника със син възел на рамото. Босите му крака бяха кокалести, с бледа кожа, а лицето му бе още пухкаво, с пъпки около устата. Къдравото му „овче руно“ бе русоляво. Той въздъхна.

— Ансул ските момичета ни ненавиждат — оплака се. Помислих си, че може да имаш сестра.

Поклатих глава.

— Как се казваш?

— Мем.

— Ами, виж сега, Мем, ако познаваш някои момичета, които нямат нищо против да прекарат малко време в компанията на мъже, аз такова — имам пари. И за теб, искам да кажа.

Беше недодялан, безочлив й жалък. И ако се съдеше по гласа му, и сам не си вярваше. Изобщо не си направих труда да му отговоря. Забравила първоначалния си страх от него, бях готова да се разсмея. Дори не можех да го мразя.

Той продължи да говори за момичета, разправяше ми мечтите си, предполагам, но някои от нещата, които каза, ме накараха да се изчервя. По някое време го прекъснах с хладен глас:

— Не познавам никакви момичета.

Това го накара да млъкне за малко. Той въздъхна отново, почеса се по чатала и накрая каза:

— Не мога да понасям тази страна. Искам да си ида у дома.

„Ами върви си!“ — щеше ми се да извикам. Но вместо това само изсумтях.

Той ме погледна отново, съвсем отблизо, и отново пробуди страховете ми.

— Ас момчета срещаш ли се? — попита.

Поклатих глава.

— Аз също — каза той с монотонен глас, по-дебел от моя. — Но някои го правят. Баща ми ще ме убие, ако разбере.

Кимнах.

Отново настъпи мълчание. Шетар кръстосваше площада, придружена от Чай. Предпочитах да съм с тях, но сигурно щеше да е странно и дори подозрително едно конярче да следва укротителя навсякъде.

— Какво правят момчетата тук? — обади се отново моят събеседник.

Свих рамене. Какво могат да правят момчетата? Търсят храна или събират съчки, като всички останали в града, с изключение на алдите.

— Играят на челик — рекох накрая.

Той придоби още по-унил вид. Изглежда, не си падаше по уличните игри.

— Колко е странно тук — рече. — Има жени навсякъде. Излизат съвсем сами. Пълно е с жени, а не можеш да… те не дават…

— В Асудар няма ли жени? — попитах, преструвах се на невежа.

— Разбира се, че има. Само че не са по улиците да се разхождат така спокойно — отвърна той с тежък, осъдителен тон. — Нашите жени не се мотаят пред очите на непознати. Стоят си вкъщи, където им е мястото.