Урсула Гуин - Гласове

Отново седна при нас. Макар че долавях в гласа му болка и напрежение, изглеждаше съвсем спокоен, само стар и уморен. На лицето му трепкаше блага усмивка, като на човек, който се е върнал сред любимите си хора след дълго отсъствие.

— Опасен, защото… — почна Грай и Оррек довърши въпроса й:

— Защото като види, че неговата клика губи позиции, Иддор може да се опита да вземе властта?

Друмлордът кимна и каза:

— Питам се само на чия страна ще застане армията. Без никакво съмнение местните войници искат да се приберат в Асудар. Но те почитат жреците си. Ако Иддор свали от власт баща си и жреците го подкрепят, кого от двамата ще послушат войниците?

— Можем да подслушаме какво става в двореца — подметна Грай и ме погледна, но не разбрах защо.

— Има още един елемент на опасност, или надежда — или и двете — продължи друмлордът, — който ще споделя с вас, но ще помоля да запазите това в тайна. Има една група хора, които се надяват да вдигнат Ансул срещу алдите. Тази група крои планове за въстание от доста време. Зная за нея от мои близки приятели. Не участвам в подготвянето на плановете, дори не знам с какви сили разполагат. Но тя съществува. Ако видят, че в двореца се води борба за власт, тези хора могат да преминат към действие.

Сега най-сетне разбрах каква е темата на разговорите с Десак и защо той винаги си тръгваше, когато отивах при друмлорда. Усетих, че в мен се надига гняв. Защо не ми позволяваха да ги слушам, докато разговарят за бунт, за въстание срещу алдите, за въоръжена борба, за това как да ги прогоним? Нима Десак смяташе, че ще се уплаша? Или че ще ги издам в детското си неразбиране? Нима мислеше, че след като имам овче руно на главата, съм склонна към измяна?

Грай искаше да узнае повече за тази група, но друмлордът или не знаеше подробности, или не желаеше да ги сподели с нас. Оррек помълча известно време замислено и накрая попита:

— Колко алди има в Ансул — в града? Хиляда, две хиляди?

— Над две хиляди — отвърна друмлордът.

— Значи са по-малко от вас.

— Но са въоръжени и дисциплинирани — посочи Грай.

— Добре обучени войници. — Оррек кимна замислено. — Това естествено е предимство. И все пак… След всичките тези години…

— Ние воювахме! — избухнах неочаквано дори за себе си. — Сражавахме се с тях за всяка улица, издържахме цяла година, докато не пратиха дваж по-голяма армия — а после убиваха и убиваха — Иста ми каза, че когато градът паднал, каналите били задръстени от трупове и водата не можела да се оттича…

— Мемер, зная, че хората ти са били победени със сила и умение — отвърна Оррек. — Не исках да поставям под съмнение храбростта им.

— Но ние не сме войници — въздъхна друмлордът.

— Адира и Марра! — възразих аз.

Погледът му се спря върху мен за миг.

— Не съм казал, че нямаме герои — заговори той. — Но от векове уреждаме проблемите си с преговори, добронамерени спорове и гласуване. Решаваме кавгите си със слова, не с мечове. Изгубили сме навика да прибягваме до насилие… а алдските армии сякаш нямат край. Те могат да покорят целия свят. Как да се справим с тях, след като нямаме предишния кураж? Ние сме осакатени хора.

И протегна напред обезобразените си ръце. Лицето му беше мрачно и навъсено.

— Както казваш, Оррек, те имат предимство — продължи друмлордът. — С един цар, един бог и една вяра могат лесно да бъдат управлявани. Те са силни. Но и те могат да бъдат разделени. Нашата сила сплотява мнозинството. Това е нашата свещена земя. Живеем тук с нейните богове и духове, живеем сред тях и те са около нас. Ние се разбираме с тях. Бяхме победени, отслабени и поробени. Но ще ни унищожат само ако успеят да унищожат знанията ни.

Два дни след този разговор, когато отново отидохме на Площада на Съвета, открих защо Грай ме бе погледнала по такъв начин, когато бе казала: „Можем да ги подслушаме“. Тя искаше конярчето Мем да разговаря с алдските конярчета и младите войници, които се навъртат наоколо, за да чуят представлението на Оррек.

— Ослушвай се внимателно — заръча ми. — Питай за новия ганд в Медрон. За Гърлото на нощта. Онзи ден видях, че разговаря доста дълго с едно от момчетата.

— Оня пухкавият ли? — попитах.

— Изглежда, те хареса.

— Искаше да знае дали ще му продам сестра си, за да се забавлява с нея — отвърнах рязко.

Грай подсвирна едва чуто, после каза почти сякаш се извиняваше:

— Ще трябва да издържиш.

Не беше първата, която ме съветваше да търпя. Друмлордът също често го правеше. Щях да търпя. Да понасям, каквото е необходимо.