Урсула Гуин - Гласове

— На неверниците не бива да се позволява да отглеждат асударски лъвове — подметнал Иддор на баща си, който обаче отвърнал:

— Но кой ще вземе лъва на звероукротителя?

Това, изглежда, била някаква поговорка, защото всички го аплодирали. След това Иддор започнал да дразни Шетар и да я предизвиква с викове и престорени атаки. Шетар не му обръщала внимание. Като видял какво прави синът му, гандът ужасно се разгневил и му заявил, че позори гостоприемството на този дом и същевременно накърнява величието на лъва, а после му заповядал да си върви.

— Величието на лъва — повтори Грай. — Това ми хареса.

— На мен пък не ми хареса това, което стана между ганда и сина му — рече Оррек. — Змийско гнездо, така го нарече Гудит. Трябва много внимателно да се пипа там. Все пак гандът е изключително интелигентен човек.

„Той е тиранин, който ни победи и пороби“, исках да изкрещя, но премълчах.

— Друмлордът е прав — продължи Оррек. — Алдите са се настанили в Ансул като войници по време на поход. Не проявяват никакъв интерес към обитателите на този край, какви са и с какво се занимават. Същото може да се каже и за ганда. Мисля, че той е разбрал, че най-вероятно ще доживее дните си тук, и се опитва да разнообрази скуката. Но от друга страна, жителите на града също не знаят нищо за алдите.

— Защо трябва да знаем? — не се сдържах този път.

— В Предпланинието казваме, че ти трябва мишка, ако искаш да опознаеш добре котката — отвърна Грай.

— Не искам да опознавам хора, които плюят на боговете ни и ни наричат нечестивци. За мен те са нечистите. Вижте — погледнете моя господар! Вижте какво направиха с него! Да не мислите, че се е родил със счупени ръце?

— Ах, Мемер… — въздъхна Грай и протегна ръце към мен, но аз я отблъснах.

— Можете да ходите колкото си искате в този техен дворец, да ядете от храната им и да ми рецитирате своята поезия, но ако можех, щях да избия всички алди в Ансул.

Обърнах им гръб, обляна в сълзи, защото бях развалила всичко и не заслужавах доверието им.

Тръгнах да изляза от стаята, но Оррек ме спря.

— Мемер, чуй ме — рече. — Прости нашето невежество. Ние сме твои гости. Молим за прошка.

Това само усили плача ми. Избърсах си очите и изхлипах:

— Вие ми простете.

— Ох, миличка. — Грай дойде при мен и ме хвана за ръцете. — Ние знаем толкова малко. За теб, за твоя господар, за Ансул. Едно е сигурно: че случайността ни събра заедно.

— Беше Леро — поправих я.

— Кобилата, лъвицата и Леро — уточни тя. — Винаги ще ти вярвам, Мемер.

— Винаги ще ви вярвам — рекох и на двамата.

— Тогава кажи ни коя си ти. Трябва да се опознаем. Кажи ни кой е друмлордът — или какъв е бил, преди да дойдат алдите. Беше ли повелител на целия град?

— Ние нямаме повелители.

Опитах се да се съсредоточа, както правех, когато друмлордът ме подканваше с думите: „Малко по-подробно, Мемер“.

— Ние избираме съвет, който да управлява града. Така постъпват всички градове по Ансулското крайбрежие. Гражданите гласуват за своите съветници. А съветниците избират друмлорд. Друмлордовете пътуват между градовете и уреждат търговията така, че всички да получат това, от което се нуждаят. Освен това не позволяват на търговците да мамят, нито да се препитават с лихварство — доколкото им е по силите.

— Значи това не е наследствена титла? Поклатих глава.

— Първият срок е десет години. Можеш да получиш още десет, ако съветът те назначи повторно. След това търсят някой друг. Всеки може да е друмлорд. Но трябва да разполагаш с известни средства. От теб се иска да поддържаш контакт с търговците и с другите градове и непрестанно да пътуваш — надолу чак до съндраните, за преговори с търговците на коприна и тамошното правителство. Доста скъпо излиза. Но в онези времена Галваманд е бил богата къща. А и хората от града са ни помагали. Това е чест, голяма чест — да си друмлорд. Ето защо продължаваме да го наричаме така. Макар сега това да не значи нищо.

Едва не избухнах отново в сълзи. За първи път се изплаших, че не мога да се владея.

— Всичко това е било, преди да се родя. Зная го от разказите на хората и от книгите.

Дъхът ми секна, сякаш ме бяха ударили в корема, и аз замръзнах. Цял живот ме бяха учили, че не бива да признавам пред никого за заниманията ми с книгите. А ето, че сега се изпуснах.

Но Оррек и Грай, разбира се, дори не забелязаха. За тях това бе нещо съвсем естествено. Само кимнаха и ме подканиха да продължа.

Не бях сигурна какво мога да им кажа и какво не.