Урсула Гуин - Гласове

— Децата от моето поколение се наричат връстници на обсадата — рекох. — Прекарах ръка през косата си. Исках да знаят много неща за мен, но не и че например майка ми е била насилена от войниците. — Когато алдите превзели града… първия път сме успели да ги прогоним. Истината е, че умеем да се бием. Не започваме войни, но и не бягаме от тях. Но когато от Асудар пристигна нова, още по-голяма армия, градът падна. Отведоха друмлорда в затвора и превърнаха Галваманд в руини. Събориха университета и хвърлиха книгите в каналите и морето. Издавиха част от хората в каналите или ги пребиха с камъни, или ги заравяха живи. Майката на друмлорда Елейо Галва…

Тя бе живяла в тази къща. Жертва на войниците. Не можех да продължа.

Всички замълчахме.

Шетар се надигна и пристъпи между нас, помахваше с опашка. Посегнах да я погаля, за да се разсея от това, за което говорехме, но тя не ми обърна внимание. Долната й челюст бе увиснала. Изглеждаше раздразнена.

— Цяла нощ ще е в лошо настроение — оплака се Грай. — В двореца я натъпкаха с лакомства и реших да не й давам вечеря.

— Какво яде обикновено?

— Сушено ярешко.

— Може ли да ловува?

— Не знае как — отвърна Грай. — Макар че майка й вероятно я е учила. Лъвовете ловуват групово, като вълците. Точно затова е привързана към нас. Ние сме нейното единствено семейство.

Шетар изръмжа, колкото да потвърди, че знае за какво говорим, и отново се разходи из стаята.

— Мемер, не ти ли е трудно да говориш за това? — попита Оррек и поклати глава. — Та казваш, алдите разрушили библиотеката и университета. Напълно ли? — По очите му виждах, че се надява да отрека.

— Войниците се опитаха да съборят библиотеката, но тя е от камък и солидно построена, така че само изпочупиха прозорците, разбиха мебелите и изхвърлиха книгите. Не смееха да ги пипат с ръце и накараха гражданите да ги товарят на колички и да ги изсипват в канала. Книгите бяха толкова много, че каналът се затлачи и тогава принудиха гражданите да ги хвърлят в залива. Струпваха ги на кея и ги хвърляха от него. Ако не потъваха веднага, бутаха хората след тях във водата. Веднъж видях… — Този път не посмях да продължа и да им разкажа, че видях как спасяват една изхвърлена на брега книга.

Сега беше в тайната стая, свитък от северните провинции, изписан върху ленени листове, навити на дървени пръчки. Човекът, който го донесе, го бе изсушил внимателно и въпреки че свитъкът бе прекарал няколко седмици във водата, четмото се беше запазило почти непокътнато. Друмлордът ми го показа, докато възстановяваше повредените части.

Но не можех да говоря за книги — за стари книги, спасени книги, за книгите от тайната стая. Дори пред Грай и Оррек.

По-добре беше да им разказвам за старите времена, така че продължих:

— Преди много време университетът се е намирал тук, в Галваманд.

Оррек продължаваше да ме разпитва и аз му разказах всичко, което знаех — за друмлорда, за четирите големи фамилии в Ансул — Кам, Гелб, Галва и Актамо. От най-ранни времена това били най-богатите фамилии и притежавали най-голямо влияние в Съвета. Те построили великолепни къщи и храмове, финансирали обществени празненства, привличали артисти и творци, книжници и философи, архитекти и музиканти, за да живеят и работят в техните къщи. Това било във времената, когато хората наричали Ансул Мъдрия и Красивия.

— Родът Галва живее тук от самото основаване на града — на първия хълм край реката, в Къщата на Оракула.

— Значи тук е имало оракул? — попита Оррек.

Поколебах се. Почти не бях мислила върху значението на тази дума до сутринта, когато пристигнаха Оррек и Грай, а аз седях до пресъхналия басейн с Фонтана на Оракула.

— Не зная — отвърнах. Чувствах се страшно объркана. Защо досега не се бях питала каква е причината да наричат Галваманд Къщата на Оракула? Не знаех дори какво е „оракул“, но същевременно разбирах, че не бива да говоря за това — също както знаех, че не бива да говоря за тайната стая. Все едно някой ми бе запушил устата.

Спомних си думите на друмлорда от предната вечер: „Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце“. Това ме изплаши.

Те не пропуснаха да забележат смущението ми. Оррек смени темата и взе да ме разпитва други неща за къщата. Някак неусетно започнах да му разказвам историята й.

В онези стари времена фамилията Галва процъфтявала, къщата и стопанството се разраствали и привличали хора, посветили се на изкуството и занаятите, особено книжници, поети и баснописци. Тук си давали среща хора от цял Ансул и дори от далечни земи, за да споделят това, което могат, и да научат за другите. И тъй с годините университетът в Галваманд придобивал известност. Всички етажи в задната част на къщата били предназначени за общежития, учебни стаи, ателиета и библиотеки, но скоро се наложило да построят още сгради в двора, а също и нагоре и надолу по хълма, където да настанят желаещите.