Тери Гудкайнд - Призраци

Сестра Улиция, потънала в размисъл, погледна жената.

— Ами ако се появи някой? Не ни трябват повече усложнения, ако искаме да изпълним задачата си. най-малкото, което искаме, е Джаганг и хората му да надушат, че сме наблизо. Трябва да настигнем Тови и да вземем кутията — знаем колко голям е залогът. — Измери с очи мрачните лица на двете жени пред себе си, после продължи: — Освен това не ни трябват свидетели, които да докладват, че сме минали оттук, и да кажат какво сме търсели.

Калан разбра точно какво има предвид Сестра Улиция.

— Моля ви — успя да пророни тя, надигайки се на треперещите си ръце, — оставете я. Та тя е само едно малко момиче. Не разполага с информация, която би могла да бъде полезна на когото и да било.

— Но знае, че Тови е била тук. Знае какво е носила със себе си. — Сестра Улиция сбърчи недоволно чело. — Знае, че я търсим.

Калан се опита да придаде повече сила на гласа си. — Тя не е никаква заплаха за вас. Та вие сте магьосници — тя е само дете. Как би могла да ви навреди?

Сестра Улиция хвърли бърз поглед през рамо към детето.

— Освен това знае къде отиваме. — Сестра Улиция се вгледа право в очите на Калан. Без да се обръща към момичето зад себе си, заби дакрата си в корема й с изненадваща сила. Малката ахна от изненада.

Без да откъсва очи от Калан, Сестра Улиция се ухили зловещо. Калан си рече, че сигурно това означава да гледаш Пазителя на мъртвите право в очите в бърлогата му в най-неизбродимите дебри на вечността в отвъдното му царство.

Сестра Улиция повдигна вежда.

— Нямам намерение да оставям каквито и да е следи.

От ококорените очи на момичето сякаш заструи светлина. Тя се отпусна и се строполи на пода, разперила ръце под неестествени ъгли. Безжизненият й поглед остана втренчен в Калан, сякаш я обвиняваше, че не си е удържала на думата.

Обещанието, което Калан даде на детето — „Ще те защитя“, — отекна в главата й.

Изкрещя в безпомощна ярост, започна да удря с юмруци по пода.

Следващият вик бе от болка, която я изстреля директно към стената. Този път не се свлече на пода, а остана да виси като закована, сякаш я държеше невидима сила. Знаеше, че тази сила е магическа.

Не можеше да диша. Някоя от сестрите се бе погрижила да притисне гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да си поеме въздух, ръцете й задрапаха към желязната яка на врата й.

Сестра Улиция се приближи и почти допря лицето си до нейното.

— Днес извади голям късмет — изсъска с отровен глас. — Нямаме време да се занимаваме с поведението ти — поне не веднага. Но не се заблуждавай — няма да ти се размине, без да си понесеш последствията.

— Да, Сестро — успя да пророни Калан с огромно усилие. Знаеше, че липсата на отговор ще утежни положението й допълнително.

— Предполагам, че си твърде глупава, за да осъзнаеш нищожеството и безсилието си в сравнение с по-могъщите от теб. Може би този път, когато получиш още един урок, дори мижитурка като теб ще проумее някои неща.

— Да, Сестро.

Макар да беше напълно наясно, че ще се постараят тя да бъде в достатъчно добра форма, че да научи и следващия си урок, Калан пак би постъпила по същия начин. Единственото й съжаление беше, че не успя да предпази момичето, както й обеща. Когато открадна трите кутии от двореца на Господаря Рал, тя остави на тяхно място най-скъпото, което притежаваше: статуетка на горда жена, стиснала юмруци покрай тялото си, извила гръб, отметнала назад глава, сякаш готова да се изправи срещу силите, които се опитват, но не успяват да я прекършат.

Онзи ден в двореца на Ричард Рал Калан бе натрупала сила. Докато стоеше в градината му и гледаше статуята, която реши да остави там, Калан се закле, че ще си върне живота. А това означаваше да се бори за живот, пък дори за живота на малкото непознато момиче.

— Да вървим — изръмжа Сестра Улиция и се насочи към вратата, като очакваше останалите да я последват.

Силата, която държеше Калан за стената, внезапно я отпусна и тя се строполи на пода.

Падна на колене, окървавените й ръце разтриваха гърлото й, опитваше се да си поеме въздух. Пръстите й обходиха ненавистната яка, чрез която Сестрите я контролираха.

— Хайде, движение! — заповяда Сестра Сесилия с тон, който подтикна Калан незабавно да се изправи на крака.

Хвърли поглед през рамо и видя втренчените в нея безжизнени очи на детето, които я изпращаха.

РИЧАРД ВНЕЗАПНО СЕ ИЗПРАВИ. Краката на масивния дървен стол, на който седеше, простъргаха шумно по грубия каменен под. Дланите му все още бяха опрени на ръба на масата с отворената отгоре книга, която той четеше пред сребърния фенер.