Тери Гудкайнд - Призраци

Стиснала здраво момичето, Калан я дръпна през вратата край стълбището и я скри в тъмната стаичка. Благодарение на светкавиците, които продължаваха да осветяват прозорците, Калан видя, че се намират в кухня, която явно служеше и за склад на провизии.

Момичето крещеше, изпаднало в дива паника, съизмерима с ужаса на майка й.

— Всичко е наред — прошепна Калан в ухото й, като не отпускаше хватката си около нея, докато се опитваше да я успокои. — Ще те защитя. Не се притеснявай, няма нищо страшно. — Калан съзнаваше, че я лъже, но сърце не й даваше да изрече истината. Детето продължаваше да се мята в обятията й с неизчерпаема енергия. Явно от нейна гледна точка бе попаднала в ръцете на дух, който се пресягаше да я издърпа в Отвъдното. Дори да я виждаше, Калан знаеше, че момичето я забравя още преди мисълта й да превърне възприятието в познание. Същото беше и с думите на Калан — те стигаха до слуха на детето, но се изпаряваха от съзнанието му още преди да са имали възможност да бъдат осмислени. Секунда след като някой видеше Калан, той не си спомняше за нейното съществуване.

Така бе с всички освен с Орлан. А ето че той беше мъртъв.

Калан притискаше към себе си уплашеното момиченце. Не беше съвсем ясно дали го прави заради себе си или заради нея. За момента усилието да опази детето от ужаса на това, което сполетяваше родителите й, бе единственото, което Калан можеше да направи. Момичето от своя страна, продължаваше да се гърчи в ръцете й, да се опитва да се изплъзне, сякаш бе в лапите на чудовище, което възнамеряваше да я разкъса хладнокръвно. За Калан бе мъчително да вижда, че и вдъхва още повече страх, отколкото успокоение, но ако я пуснеше в съседната стая, щеше да стане още по-лошо.

Блесна поредната светкавица, която привлече погледа на Калан към прозореца. Беше достатъчно широк, за да може да се измъкне през него. Навън бе тъмно, около сградите се простираше гъста гора. Можеше да разчита на дългите си крака, на силата и пъргавостта си. Знаеше, че стига да реши, би могла за нула време да се шмугне през прозореца и да потъне в горските дебри.

Но и преди се беше опитвала да избяга от Сестрите. Знаеше, че нито нощта, нито гората биха могли да я скрият от жени с техните коварни способности. Коленичила в тъмното, притиснала детето до гърдите си, Калан затрепери. Дори при самата мисъл за бягство по челото й изби пот от страх, че подобни идеи биха могли да обтегнат поставените й ограничители. При спомена за предишни подобни опити й се зави свят, припомни си болката. Не би могла да понесе пак такова страдание — не при положение, че беше безсмислено. Беше невъзможно да избяга от Сестрите.

Щом вдигна поглед, видя как тъмната сянка на една от Сестрите се спуска по стълбището.

— Улиция! — беше гласът на Сестра Сесилия. — Всички стаи горе са празни. Няма никакви гости.

Сестра Улиция изруга с мрачна клетва.

Сянката на Сестра Сесилия се завъртя и запълни рамката на вратата, сякаш самата смърт положи унищожителния си поглед върху живите. В съседната стая Еми виеше и ридаеше. В мъката, болката и ужаса си бе неспособна да отвърне на грубо зададените въпроси на Сестра Улиция.

— Искаш ли майка ти да умре? — попита Сестра Сесилия със смразяващия си глас.

Бе не по-малко жестока и опасна от Армина и Улиция, но говореше тихо и спокойно, което бе дори по-стряскащо от крясъците на Сестра Улиция. Неприкритите заплахи на Сестра Армина бяха елементарни и непресторени, но отправени с повече злъч. Сестра Тови като че ли изпитваше някакво извратено удоволствие от подхода си към въдворяване на дисциплина и дори в прилагането на мъчения. Калан от опит знаеше, че да откажеш да изпълниш тяхно желание означава да си причиниш почти невъобразими страдания. В края на краищата те винаги постигаха своето.

— Искаш ли? — повтори Сестра Сесилия невъзмутимо.

— Отговори й — прошепна Калан в ухото на момиченцето. — Моля те, отговори на въпроса й. Хайде.

— Не — пророни детето.

— Тогава ни кажи къде е Тови.

В стаята зад Сестра Сесилия майката на момичето простена за последно и притихна. Калан чу как тялото й се стовари върху пода. Къщата притихна.

От сумрака зад вратата изпълзяха още две мрачни сенки и застанаха зад Сестра Сесилия. Калан разбра, че Еми няма да може да отговаря на повече въпроси.

Сестра Сесилия влезе в стаята и пристъпи към момичето, което Калан държеше здраво в прегръдката си.

— Всички стаи са празни. Защо в странноприемницата ви няма гости?