Тери Гудкайнд - Призраци

Когато мъжът я извика по име за втори път, Джаганг сякаш чу нещо. Калан побърза да извърне глава, за да не повдига бдителността му. Не знаеше защо това й се стори така отчайващо важно.

Не, всъщност знаеше. Този човек беше в клетка. Ако я познаваше, Джаганг можеше да го нарани, дори да го убие. Но не беше само това. Този мъж я познаваше. Вероятно бе свързан с миналото й. Миналото, което тя искаше да забрави.

Но щом го погледна в сивите очи, сърцето й заби лудешки. Вече не искаше миналото й да бъде погребано. Изведнъж й се прииска да знае всичко.

Надникването в очите на този мъж носеше такава съкровена сила — бе изпълнено до такава степен с нещо важно, нещо витално, че тя осъзна колко важен е за нея животът й.

Видяла погледа в сивите му очи, й стана ясно, че трябва непременно да узнае коя е. Каквито и да са последствията, каквато и да е цената — трябваше да знае истината. Трябваше да си върне живота. Единственият начин бе да научи истината.

Заплахите на Джаганг вероятно щяха да имат съвсем реални последствия, но тя внезапно осъзна, че истинската опасност е в това, че той я принуждава да се откаже от живота си, от волята си, от съществуването си… като се предаде на неговия контрол. Чрез неговите заплахи за това какво би й сторил, щом разбере коя е всъщност, той диктуваше живота й, заробваше я. Ако се подчинеше на волята му, би означавало, че се е отказала от своята собствена воля.

Не можеше да си позволи да мисли по този начин. Животът й имаше повече смисъл. Може да беше негова пленница, но не беше негова робиня. Робството е състояние на ума. Тя нямаше да предаде волята си в неговите ръце. Щеше да върне живота си обратно.

Животът си беше само неин и тя щеше да си го върне. Нищо, което можеше да направи Джаганг, нищо, с което можеше да я заплаши, не можеше да й го отнеме.

Калан усети, че сълза от радост се търкулна по бузата й.

Този мъж, когото тя дори не си спомняше, просто й беше дарил желанието да си възвърне живота, искрата на живота. Почувства се така, сякаш за първи път, откак бе загубила паметта си, си поема истински дъх.

Искаше й се само да може да му благодари.

НИЧИ ПРЕМИНА С МАРШОВА СТЪПКА през просторния коридор на Народния дворец. Кара, Натан и група стражи я следваха по петите. Всеки път, когато някой се обръщаше към Натан с „Господарю Рал,“ нервите й се опъваха до крайност. Тя знаеше, че това се налага, но в сърцето й единственият Господар Рал беше Ричард.

Какво не би дала, за да види отново сивите му очи. Когато беше в двореца, физически усещаше присъствието му около себе си. Предположи, че това се дължи на заклинанието, около което беше построена сградата. Дворецът бе под формата на защитно заклинание, създадено да пази Господаря Рал. Ричард беше Господарят Рал. Поне в нейното съзнание.

За да бъде честна, тя знаеше, че има и други — на първо място Кара, — които споделят същите чувства. Когато беше насаме с Кара — а това й се случваше често, — двете се разбираха без думи. Споделяха една и съща тъга. И двете копнееха Ричард да се върне.

Кара пристъпи напред, като ги поведе през поредица от малки сервизни коридори до желязна стълба, която се виеше в тъмна шахта. Щом се изкачиха до горе, тя отвори вратата. Излязоха на наблюдателницата, посрещнати от студена светлина. Тук, на края на външната стена, на ръба на платото, имаха чувството, че се намират на края на света. Долу беше разположена армията на Императорския орден, разпростряна като голямо тъмно петно, достигащо в далечината почти до хоризонта.

— Виждаш ли какво имам предвид? — каза Натан, като се изкачи до нея и посочи в далечината. В началото й беше трудно разбере, но после й стана ясно.

— Прав си — отвърна. — Наистина прилича на въздушен път. Нима смяташ, че могат да построят рампа чак до тук?

Натан се вгледа в далечината.

— Не знам, но трябва да кажа, че ако Джаганг си направи труда да започне строителството на подобно съоръжение, то ще е само защото има причина да вярва, че може да довърши работата до край.

— Ако успее да направи толкова широка рампа — каза Кара — ще се окажем в беда.

— Бих казал, ще сме мъртви — поправи я Натан.

Ничи огледа хората от Ордена, опита се да прецени на какво разстояние от двореца са стигнали.

— Натан, ти си от династията Рал. Това място увеличава силата ти. Трябва да можеш да пратиш до долу магьоснически огън, който да вдигне във въздуха това съоръжение.

— И аз това си мислех — каза той. — Подозирам, че са се погрижили за охраната му чрез Сестри със щитове. Не знам какво точно би трябвало да се направи, нито пък съм пробвал нещо досега. Искам да изчакам, докато напреднат още малко и се почувстват на финалната права. Едва тогава, когато видят целта на една ръка разстояние, най-накрая ще им нанеса удар, с който бих могъл да се надявам да нанеса по-сериозни поражения. Ако разруша построеното сега, те няма да претърпят големи загуби. по-добре е да изчакам, докато положат по-големи усилия и изгубят повече време.