Тери Гудкайнд - Призраци

Изобщо не беше ясно още колко време всеки от тях щеше да продължи да владее дарбата си, необходима за преодоляването на препятствията, пред които са изправени.

Същевременно „Книгата на живота“ започна да придобива такова значение за нея, каквото тя никога не си е представяла. Освен с нея се запозна и с няколко сложни за разбиране теоретични книги, които Зед й беше намерил. Те също й помогнаха да разбере нещата в по-голяма дълбочина, но това сякаш само отваряше вратите към други области с още повече неизвестни.

Ничи се сепна и вдигна глава.

— Какво е това?

— Камбаната, която призовава на отдаване — погледна я Кара с недоумение заради реакцията й.

Ничи наблюдаваше хората, които се бяха събрали на близкия площад с езерце в центъра. Над езерцето нямаше таван, а по средата му бе поставен тъмен каменен олтар.

— Май е добре и ние да вземем участие в отдаването — каза Кара. — Понякога помага, когато човек е разтревожен, а ти определено си.

Ничи я изгледа изпод вежди, чудейки се толкова ли й личи, че е притеснена.

Сигурно не беше трудно да се отгатне.

— Нямам време за отдавания — каза Ничи. — Трябва да се върна и да си изясня нещата.

Идеята явно не се стори особено добра на Морещицата. Вдигна ръка към площадчето.

— Мисълта за Господаря Рал може да ти помогне.

— Мисълта за Натан едва ли ще ми помогне. Все ми е едно, че за всички останали Натан е Господарят Рал. За мен Господарят Рал е Ричард.

— Знам — усмихна се Кара. — Точно това имах предвид. — Тя хвана Ничи за ръката и я помъкна към езерцето. — Хайде.

Ничи се втренчи в Морещицата и се остави да бъде издърпана.

— Сигурно няма да ни навреди да поспрем за малко и да помислим за Ричард — рече накрая.

Кара поклати глава и я изгледа многозначително. Хората с уважение се отдръпнаха да сторят път на Морещицата, която се бе запътила към свободно място край езерцето. Ничи мярна риба, която блесна в тъмните води. Изобщо не разбра как се озова коленичила до Кара, опряла чело в земята.

— Господарят Рал ни ръководи — започна да нарежда множеството. — Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Ничи се присъедини към останалите и думите им отекнаха из коридорите. „Господарят Рал“ и „Ричард“ за нея бяха неразделни.

Те бяха едно и също.

Без да усети как, тревожните й мисли се успокоиха, щом започна да повтаря отдаването заедно с другите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Тя се изгуби в думите. Слънцето топлеше гърба й. Следващият ден беше първият ден на зимата, но вътре в двореца на Господаря Рал слънцето пръскаше жарките си лъчи също както в Градината на живота.

Странно как Мрачният Рал и неговият баща Панис, които бяха предишните Господари Рал, бяха превърнали този дворец в обиталище на злото.

Ничи осъзна, че мястото си е просто място. Важни са хората.

Човекът определя разликата. Човекът дава тон, който другите следват — водени от добри или лоши помисли. В известен смисъл отдаването представляваше формален израз на това схващане.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Тези думи отекнаха в съзнанието на Ничи. Ричард ужасно й липсваше. Независимо че неговото сърце принадлежеше на друга, Ничи страдаше от разлъката, липсваше й усмивката му, разговорите с него. Дори това да беше всичко, на което можеше да се надява, беше й достатъчно. Само неговото приятелство, мястото му в нейния живот и нейното място в неговия.

Дано само той бъде щастлив, да бъде жив, да бъде… Ричард.

Животът ни ти принадлежи.

Ничи рязко се изправи на коленете си.

Изведнъж разбра.

Озадачена, Кара я изгледа изпод вежди, останалите продължаваха да припяват монотонно.

— Какво има?

Животът ни ти принадлежи.

Тя знаеше какво трябва да направи.

Ничи се изправи рязко.

— Хайде. Трябва да се върна в Кулата.

Докато бягаха през коридорите, Ничи чуваше жуженето на множеството гласове, които изговаряха заедно едни и същи думи.