Тери Гудкайнд - Изповедник

Зед все още не можеше да примигне.

— Но той е опасен.

— Знам. Аз направих така, че отсега нататък никой освен мен да не може да влезе вътре. Мислех, че когато имаш време, можем да отидем заедно. В действителност той е забележително място. Много държа лично аз да те разведа из мястото, което никой друг не е виждал от три хиляди години.

Зед зяпна.

— Ричард, направи ли нещо друго, докато вратата на Орден беше отворена? — закани му се с пръст той.

— Няколко неща — повдигна рамене Ричард.

— Като например?

— Ами, първо, точно както ти обещах преди много време, направих така, че червените плодове в Средната земя да не са отровни.

— Какво друго?

— А, виж, време е да започваме. Трябва да тръгвам. Ще поговорим по-късно.

— Със сигурност.

Като хвана Калан за ръката, Ричард тръгна по стълбите нагоре до платформата над площада за отдавания. Иган и Улик стояха със скръстени ръце и чакаха Господаря Рал. Ричард зае мястото си, Калан застана до него.

Тълпата се разстла тихо в обширния коридор.

Когато Калан накрая я видя да влиза, тя се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. Тълпата се разтвори и направи път, за да може двойката да мине по безкрайната червена пътека, водеща към платформата.

Кара цялата сияеше. До нея гордо крачеше Бенджамин. Изглеждаше невероятно в униформата си. Сега Бенджамин беше генерал Мейферт, командир на Елитната охрана на Народния дворец.

Кара, като всички Морещици, които я следваха, беше облечена в бяла кожа. С тъмната униформа на Бенджамин, те бяха зашеметяваща двойка. Като ги видя, Калан се сети за себе си, облечена в бялата рокля на Изповедник, и Ричард в неговите черни одежди на магьосник воин. Ничи, красива като винаги, се усмихваше, крачейки редом с Морещиците в ролята на кума на Кара.

— Готови ли сте? — попита Ричард.

Кара и Бенджамин кимнаха.

Ричард се приведе леко напред и измери с поглед Бенджамин.

— Бен, никога не я наранявай, разбра ли?

— Господарю Рал, не мисля, че бих могъл, дори и да исках.

— Знаеш какво имам предвид.

Бенджамин се усмихна широко.

— Знам какво имаш предвид, Господарю Рал.

— Добре — Ричард се усмихна и се изправи.

— Но аз мога да го наранявам, ако поискам, нали? — попита Кара.

— Не. — Ричард повдигна вежда, а Кара му се засмя в отговор.

Ричард погледна към притихналата тълпа.

— Дами и господа, събрали сме се днес, за да станем част от нещо прекрасно — началото на съвместния живот на Кара и Бенджамин Мейферт.

Те двамата са пример за хора, каквито всички се надяваме да бъдем. Силни, мъдри, лоялни към тези, които обичат, и готови да преминат през всичко, за да поемат най-ценното, което всички имаме — живота. Те искат да споделят този живот един с друг. — Гласът на Ричард трепна за миг. — Никой в тази зала не е по-горд с това от мен.

Кара, Бенджамин, вие двамата се обвързвате не с тези думи, изречени пред всички, а с вашите сърца. Това са прости думи, но в простите неща има огромна сила.

Калан позна думите от тяхната собствена сватба. Помисли си, че няма по-добър начин Ричард да им засвидетелства уважението си от това да използва тези думи за Кара и Бенджамин.

Ричард се прокашля и замълча за малко, за да се успокои.

— Кара, взимаш ли Бенджамин за твой съпруг, когото ще обичаш и почиташ, докато смъртта ви раздели?

— Да — отговори Кара с ясен глас, който се разнесе над тълпата.

— Бенджамин — поде Калан на свой ред, — взимаш ли Кара за своя съпруга, която ще обичаш и почиташ, докато смъртта ви раздели?

— Да — отвърна той също достатъчно отчетливо.

— Тогава пред вашите приятели и онези, които ви обичат, пред вашия народ — продължи Ричард — ви обявявам за съпруг и съпруга, докато смъртта ви раздели.

Кара и Бенджамин се прегърнаха и целунаха. Докато Морещиците зад тях плачеха, тълпата изпадна в еуфория.

Когато накрая шумът заглъхна и целувката завърши, Ричард ги покани с жест да застанат зад него и Калан. Сълзите от радост на Бердин мокреха рамото на Найда. Калан забеляза, че Рика, обляна в сълзи, е закичила в косата си розовата панделка, подарена й от Ничи.

Ричард стоеше гордо изправен и се взираше в лицата на хората, подредени пред него. Ако Калан не виждаше с очите си огромното множество, би се заклела, че залата е празна толкова беше тихо.

Тогава Ричард заговори с глас, който достигаше до всички:

— Да съществуваш в необятната вселена дори за един миг е големият дар на живота. Вселената ще продължи пътя си, независимо от нашето мимолетно съществуване, но докато сме тук, ние се докосваме не само до част от тази шир, но до живота около нас. Животът е дар за всички ни. Животът принадлежи на всеки от нас поотделно. Той е по-ценен от всичко. Той е най-ценното, което имаме.