Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Скарлет измина последните метри почти без да може да управлява полета си. Ричард вече знаеше, че следващата светкавица ще я довърши. Обърна лъка пред себе си и изтегли през рамо една стрела.

— Скарлет, хвърли огън, за да мога да я видя.

Докато Ричард опъваше до бузата си тетивата, Скарлет изрева от болка и гняв. В червената светлина той видя жената с вдигнати ръце. Този път светкавицата не ги улучи. Преди да успее да извика мишената, Скарлет политна и Ричард изгуби жената от погледа си.

— Скарлет! Внимавай! — изкрещя й той.

Тя замахна с дясното си крило и възстанови равновесието. В същия миг отляво профуча друга светкавица, но пак не ги улучи. Земята се приближаваше със светкавична бързина.

В трепкащата червена светлина на драконовия огън Ричард видя как жената отново издига ръце. Той опъна тетивата, опитвайки да се движи с ритъма на Скарлет. Преди жената отново да се изгуби от погледа му, призова мишената. В мига, в който го направи, стрелата вече летеше.

— Завий!

Скарлет замахна с дясното си крило и преди да ги застигне следващата светкавица, те се отместиха встрани. Секунда след това светкавицата бе прерязана като с нож.

Изведнъж всичко потъна в непрогледна тъмнина. Стрелата беше намерила целта си. Пазителят бе прибрал Сестра Одет при себе си.

Те се приземиха с тежък удар. Ричард се подхлъзна на гърба й и се свлече на земята. Веднага скочи на крака и разтърси глава.

— Скарлет, лошо ли си ранена? Как си?

— Върви! — изръмжа тя с дълбокия си глас. — Бързай, намери го, преди да е погълнал всички ни.

Ричард я погледна.

— Ще се върна. Дръж се!

Той изтегли меча и стисна здраво дръжката му. Нямаше нужда да призовава гнева — беше го обзел още преди да посегне към ножницата. Тичаше ослепял от ярост към вратата, скрита между огромните колони.

От мрака точно срещу него изскочиха неколцина войници. Острието на меча просветна на светлината на факлите, които горяха в коридора. Ричард започна своя танц с духовете. Мечът му се движеше като въздух между войниците. Първият беше разсечен на две почти равни половини. Всяка следваща атака срещаше звънтящата стомана на меча. За няколко минути подът се покри с локви кръв и паднали в тях войници. Около петдесет на брой.

Добро посрещане след толкова време. Той си припомни как армията на Д’Хара му се закле във вечна вярност, когато беше тук предишния път. В деня, когато уби Мрачния Рал. Може би те просто не го бяха познали. Тръгна по коридора, водещ към Градината на живота. Повечето от факлите, забити по стените, бяха угаснали. Нямаше никакви хора. По една извита стълба встрани към него изведнъж се спуснаха шест Морещици, всяка в червена кожена туника и с Агиел в ръката. През замъгленото си от гняв съзнание той си спомни, че не може да използва меча срещу тях, защото така могат да го уловят в капана на собствената му магия. Беше бесен. Трябваше да стигне до Мрачния Рал. Нямаше никакво намерение да се занимава с тези отвратителни жени.

Ричард неохотно прибра меча в ножницата и извади ножа си. Дена му беше казала веднъж, че ако вместо меча е използвал ножа си, тя е нямало да го хване. Нямаше да може да им избяга. Трябваше да ги убие.

Една русокоса жена, най-едрата, простря напред ръце, когато той тръгна към тях.

— Господарю Рал, не!

Другите пет спряха зад нея. Ричард замахна, но тя избегна удара му.

— Господарю Рал, спри! Тук сме, за да ти помогнем.

Макар да бе прибрал меча в ножницата, не му липсваше ярост. Ако искаше да спаси Калан, трябваше по-напред да се справи с Мрачния Рал.

— Ще ми помагате в отвъдния свят, много скоро ще бъдете там!

— Не, Господарю Рал! Аз съм Кара. Тук сме, за да ти помогнем. Не минавай по този коридор. Не е безопасен.

Ричард дишаше тежко, стиснал ножа в ръката си.

— Не ти вярвам, искаш да ме плениш. Много добре знам какво правят Морещиците с пленниците си.

— Познавах Дена, твоята господарка, ти носиш нейния Агиел. Морещиците вече не измъчват своите пленници. Ти ни освободи. Ние никога не бихме наранили освободителя си. Ние те уважаваме.

— Когато си тръгвах оттук, наредих на войниците да изгорят вашите ужасни дрехи и да ви дадат нови. Наредих да вземат и Агиелите ви. Ако толкова ме уважавате, защо не сте изпълнили заповедите ми?

По устните й се разля хитра усмивка. Повдигна вежда над синьото си око.

— Защото не можеш да ни освободиш, за да ни заробиш отново с живот, който ти ни избереш. Ние сме свободни да избираме сами. Ти го направи възможно. Ние избрахме да се бием в защита на нашия Господар Рал. Ние сме дали клетва да умрем за теб, ако е необходимо. Дори Дворцовата стража не смее да се изпречи на пътя ни. Ние изпълняваме заповедите единствено на Господаря Рал.