Тери Гудкайнд - Лавинен огън

Защо не можете да го проумеете? Ако вие тримата бяхте осъществили намеренията си и бяхте успели да наложите това пророчество, ако бяхте направили онова, което смятате за предопределено, нямаше да оцелея след вашето „лечение“. Досега да съм мъртъв. Като се опитвахте да осъществите пророчеството, вие всъщност работехте за успеха на Сестрите на мрака, за унищожаването на живота. Светът на живите за малко да бъде унищожен — заради вас.

Единствено свободната воля — свободната воля на Ничи и моята свободна воля — предотврати онова, което вие тримата се опитахте да стоварите върху човечеството, следвайки сляпата си вяра в пророчеството.

Ан, която бе последната, задържала се права, също се отпусна на стола.

— Добри духове! Той е прав — отрони Зед едва чуто. — Търсачът току-що спаси трима одъртели глупаци от самите тях.

— Не, вие не сте глупаци — продължи Ричард. — Всички ние понякога не мислим и вършим глупости. Важното е да разберем, че сме сбъркали, и да не повтаряме грешките си. Да се учим от тях. Не си позволявайте подобно нещо следващия път. Не съм дошъл да ви казвам какви глупаци сте, понеже съм убеден, че не сте такива. Тук съм, защото се нуждая от помощта ви. Искам да започнете да мислите с главата си. Сам по себе си, всеки от трима ви е уникален и гениален. И тримата притежавате знание, с каквото почти никой жив човек не би могъл да се похвали.

Жената, която обичам, моята съпруга, е отвлечена от Сестрите на мрака и животът и е заличен посредством формулата на лавинния огън. Сега огънят прогаря живота на всички, които са я познавали, и постепенно ще опожари всичко живо. — Посочи статуйката „Дух“. — Издялах това от духа на твоята внучка, Зед. За нея това бе изключително ценна вещ. Оставила я е там, върху каменния олтар, обляна в кръвта и. Искам да си върна Калан.

Нужна ми е помощ. Нито Ничи, нито Кара си спомнят Калан, но и двете осъзнаха, че това е така заради въздействието на описаните в тази книга, „Лавинен огън“, неща, а не, защото Калан не съществува. Всички вие сте загубили по нещо изключително ценно, което си е отишло от вас заедно със спомена за Калан. В живота на всеки от вас е зейнала яма, която не би могла да бъде запълнена по никакъв друг начин. Загубили сте един от най-добрите…

Изречението му увисна насред думата. Буцата в гърлото му не му позволяваше да каже нищо повече. По масата покапаха сълзи.

Ничи пристъпи към него и вдигна ръка на рамото му.

— Всичко ще се оправи, Ричард. Не се притеснявай, ще си я върнем.

Кара също го утеши с приятелска ръка на рамото.

— Наистина, Господарю Рал. Ще я върнем на всяка цена.

Той кимна, още не можеше да говори, пък и брадичката му трепереше.

— Ричард, надявам се не се съмняваш, че втори път няма да те предадем — надигна се Зед. — С теб сме. Имаш думата ми на Първи магьосник.

— Предпочитам да ми дадеш дума като мой дядо.

— Разбира се, момчето ми, то се знае — усмихна се през сълзи Зед.

— И моята шпага е готова за бой, момчето ми — скочи Натан.

Ан го изгледа изпод вежди.

— Твоята шпага ли? Това пък какво означава?

— Ами така, де, нали разбираш… — Натан вдигна ръка във въздуха и описа широка дъга. — Означава, че ще се включа в битката, за да възтържествува доброто.

— Да възтържествува доброто! Вижда ми се по-полезно просто да помогнеш да открием Калан.

— Ама и ти си една, жено…

— От теб ли се научи да се изразява така? — Ан възмутено изгледа Зед. — Преди да прекарате известно време заедно, никога не ми е говорил на „жено“.

— А, нямам нищо общо — невинно повдигна рамене Зед.

Ан изфуча първо към единия магьосник, после към другия, накрая се обърна усмихната към Ричард.

— Спомням си деня на раждането ти, Ричард. Беше мъничка топчица, изпълнена с живот, скътана в прегръдката на майка си. Тя толкова се гордееше с теб, беше ужасно щастлива, че плачеш така силно. Така де, сигурна съм, че и сега би се гордяла с теб ужасно много. Както всички нас, Ричард.

— Право казваш — отри носа си Зед.

— Ако имаш сили да ни простиш — додаде Ан, — с удоволствие бихме ти помогнали да се пребориш с тази заплаха. А лично за себе си определено мога да твърдя, че с най-голямо усърдие бих се погрижила за онези Сестри.

Ничи стисна Ричард за ръката.

— Май ще трябва да хвърляме чоп за това. Мисля, че всеки от нас с удоволствие би се заел с тази задача.

— Да бе, ти нали вече си направи кефа — надвеси се към нея Кара. — Нали уби Сестра Тови!