Тери Гудкайнд - Лавинен огън

Не мога да ви гарантирам, че ще успея. Ако се проваля, ще умра, докато се опитвам да направя нещо, а вие, останалите, ще трябва да се изправите срещу врага със своите сили и възможности.

— Мислите ли, че можете да ги спрете с някакъв вид магия? — попита друг.

Ничи скочи на масата до Ричард.

— Господарят Рал вече има свои хора в Стария свят, които поведоха битки с войските на Джаганг. Ние се бихме редом с тези хора с надеждата да можем по-късно да разчитаме на тяхната подкрепа.

Ако настоявате да задържите Господаря Рал при себе си, ще пропилеете уникалните му способности, а накрая най-вероятно ще умрете. Аз като човек, който е участвал в битки рамо до рамо с него, ви моля да го оставите да направи нужното, докато вие вършите своята работа.

— Не мога да се изразя по-ясно — подхвана пак Ричард. — Така стоят нещата. Това е изборът, който ви давам.

Най-неочаквано хората започваха да падат на колене. Над безкрайното море от войници се надигна пелена от прах, докато всички коленичеха пред Господаря Рал.

В един глас започна напевът.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Ричард плъзна поглед над множеството, над което изгряваше слънцето. Повториха отдаването втори път, после и трети — според полевия правилник. Щом свършиха, мъжете започнаха да се изправят на крака.

— Предполагам, че това е твоят отговор, Господарю Рал — рече генерал Мейферт. — Дай им да разберат на ония копелета.

Мъжете го подкрепиха с радостни възгласи.

Ричард скочи и подаде ръка на Ничи, за да стъпи тя на земята до него. Тя не я пое и скочи сама. Ричард се обърна към Кара.

— Трябва да тръгвам. Бързам. Слушай, Кара, няма проблем, ако прецениш, че е по-добре да останеш с… армията.

Над лицето на Кара надвисна мрачен облак.

— Ти какво, откачи ли? — Погледна през рамо генерала. — Казах ти, че този човек се е побъркал. Сега виждаш ли какво ми е?

Генерал Мейферт кимна с най-сериозно изражение.

— Не знам как издържаш, Кара.

— Всичко е практика и упражнения — отвърна тя. Погали го по бузата и му се усмихна така, както Ричард никога не я беше виждал да се усмихва.

— Разбирам. — Генералът се обърна се към Ничи и и кимна: — На вашите заповеди, Господарке Ничи.

Ричард вече мислеше за друго.

— Хайде. Тръгваме.

РИКА ВЪРВЕШЕ НАПРЕД по облицования с ламперия коридор, следвана от Ричард, Ничи и Кара. Стигнаха до разклона и завиха по каменната галерия с висок объл таван, който се извисяваше на близо шейсет метра височина. Резбованите колони бяха разположени на еднакво разстояние една от друга. През големите прозорци горе се виждаше масивният външен контрафорс, който поддържаше величествените стени. Оттам влизаха снопове светлина, които падаха под ъгъл, за да се пресекат с други снопове слънчева светлина, нахлула от малките прозорчета по-долу. Звукът от тежки стъпки отекваше и в най-далечните кътчета на хладния коридор.

Златотканият плащ на Ричард се вееше на гърба му страховито като приближаваща буря. Златните символи върху черната туника проблясваха на приглушената светлина. При минаването през всеки сноп светлина сребърните знаци върху ботушите му и по широките кожени накитници и колана изпращаха бляскави светкавици, които оповестяваха приближаването на магьосник.

Яростта на всяка Морещица спираше дъха на почти всеки, но хладният гняв, изписан на красивото лице на Кара, превръщаше кръвта в жилите му направо в лед. Някогашната Господарка на смъртта, която вървеше от лявата страна на Ричард, изглеждаше не по-малко внушителна в черната си рокля. Още първия път, когато я видя, Ричард имаше чувството, че чува въздухът около нея да пращи. Точно това се случваше и сега.

Ричард минаваше покрай меки столове и маси, скътани в сумрачни ниши. На пода бяха проснати под различни ъгли меки рогозки, чието предназначение бе да предлагат уют и спокойствие. Ричард съзнателно заобикаляше килимчетата, понеже мрачният грохот на ботушите му, ударили звънкия гранит, пасваше идеално на настроението му. Другите също избягваха да стъпват на меко. Добрата акустика, която предлагаха просторните коридори и галерии на Магьосническата кула, създаваше впечатлението, че настъпва нашественическа армия.

Рика се обърна към него, без да забавя крачка. Посочи надясно.