Тери Гудкайнд - Дългът на костите

— Съжалявам. Не мога да им помогна. Нека добрите духове бдят над тях и отнесат душите им при Светлината. — Понечи да си върви.

— Не! — изпищя Аби. Част от хората замлъкнаха. Други само я погледнаха и си продължиха разговорите. — Детето ми! Не можете! — Пъхна ръка в торбата си. — Нося една кост…

— Всички носят — прекъсна я той. — Не мога да ти помогна.

— Трябва да ми помогнете!

— Сега не е време за егоистични мисли. Трябва да разгромим Д’Харанските войски. По какъвто и да е начин. Макар всички тези хора да са невинни, те ще застанат на пътя ни. Не мога да позволя Д’Харанците да пожънат успех в подобно начинание, защото в противен случай всеки ще започне да използва този похват, а тогава ще загинат още повече невинни хора. Трябва да покажем на врага, че нищо не може да ни отклони от целта ни.

— НЕ! — зави Аби. — Та тя е само дете! Осъждате дъщеричката ми на смърт! Има и други деца! Що за чудовище сте?

Вече не я слушаше никой друг освен магьосникът, всеки се бе задълбочил в разговорите си.

Гласът на Първия магьосник разсече врявата и достигна до ушите й кристално чист като погребален звън.

— Аз съм човек, комуто се налага да взема подобни решения. Нямам друг избор, освен да отхвърля молбата ти.

Аби закрещя, разяждана от болката на провала си. Дори не успя да му покаже какво носи.

— Но това е дълг! — продължи да вика тя. — Свещен дълг!

— Който не може да бъде изплатен в момента.

Писъците й станаха истерични. Чародейката я избута към вратата. Аби се изтръгна от ръцете й и излезе тичешком от залата. Запрепъва се надолу по мраморните стъпала, очите й бяха замъглени от сълзи.

Стигна до долната площадка и се строполи, повалена от безпомощни ридания. Той нямаше да й помогне. Нямаше да помогне на едно невинно дете. Дъщеря й щеше да загине.

Все още разтърсвана от плач, усети нечия длан на раменете си. Две приятелски ръце я приласкаха и прегърнаха. Нежни пръсти отметнаха косата й назад и тя, без да може да контролира риданията си, се озова в женски скут. Усети още едно докосване по гърба и в тялото й се вля успокоителна струя магия.

— Той убива дъщеричката ми — простена. — Мразя го!

— Всичко е наред, Абигейл — отрони гласът над нея. — Нормално е да плачеш, когато те раздира такава болка.

Аби избърса очите си, но сълзите продължаваха да се стичат. На площадката пред нея стоеше чародейката. Вдигна глава към жената, в чиято приятелска прегръдка бе потънала. Бе самата Майка Изповедник. Всяко чувство на почуда потъна в морето на отчаянието, всяко усещане за страх се оказа внезапно притъпено. Дори тази жена да й стори най-лошото на света, все й беше тая. Вече нямаше значение какво ще стане с нея.

— Той е чудовище — проплака тя. — Заслужил си е името. Наистина е злият Вятър на смъртта. Сега целта му е моята рожба, не врагът.

— Разбирам чувствата ти, Абигейл — обади се Майката Изповедник, — но не си права.

— Как можеш да го кажеш! Дъщеря ми още не е имала шанс да живее, а той ще я убие! Съпругът ми също ще умре. И баща ми, но той поне си е поживял. А чедото ми не е!

Отново изпадна в истеричен вой и Майката Изповедник за втори път я приласка в прегръдката си. Но не от утеха се нуждаеше Аби.

— Само едно дете ли имаш? — попита чародейката.

Тя кимна и въздъхна дълбоко.

— Имах още едно, момченце, но умря при раждането. Акушерката каза, че не мога да имам повече. Мъничката ми Джана ще е единствената ми рожба. — Необузданата болка от казаното раздра безмилостно тялото й. — А той ще я убие. Точно както уби онзи човек преди мен. Магьосникът Зорандер е чудовище. Дано добрите духове го погубят!

Чародейката я погледна с измъчено лице и отметна кичур коса от челото й.

— Ти не разбираш. Виждаш само едната страна на нещата. Не мислиш това, което говориш.

Напротив.

— Ако имаше…

— Делора разбира — прекъсна я Майката Изповедник и посочи чародейката. — Има десетгодишна дъщеря, също и син.

Аби погледна крадешком чародейката, която й се усмихна съчувствено и кимна в знак на потвърждение.

— Аз също имам дъщеря — продължи Майката Изповедник. — На дванадесет е. Двете с Делора разбираме мъката ти. Първият магьосник също.

Аби стисна юмруци.

— Не и той! Самият той е почти момче, а иска да убие дъщеричката ми. Той е Вятърът на смъртта и го е грижа само за едно — да убива!

Майката Изповедник потупа каменното стъпало до себе си.

— Седни тук горе, Абигейл. Нека ти разкажа що за човек е той.

Все още плачейки, Аби се надигна към посоченото стъпало. Майката изповедник бе дванадесет до четиринадесет години по-възрастна от нея, с красиво лице и онези незабравими теменужени очи. Водопадът прелестни коси се спускаше чак до кръста й. Имаше топла усмивка. На Аби никога не й бе минавало през ум да мисли за един Изповедник като за жена, но пред себе си виждаше именно това. Не изпитваше предишния страх. Тя не можеше да й стори нищо по-лошо от онова, което вече й бе сторено.