Александър Громов - Ватерлиния

Вицеадмирал Монтегю зяпна от учудване.

— С други думи — преди нас?!

— Не много, но преди. Давам си ясна сметка, че стратегическата бойна глава е в състояние да изпепели всяка от Шамандурите за една-две секунди — време недостатъчно, за да се вземе решение за ответен удар. Излишно е да обяснявам, че бойната глава може да се докара на терминала със совалка или на товарна ракета, след като системата за разпознаване бъде заблудена — технически това е напълно осъществимо… но кой може да ни даде гаранции, че тунелните заряди на северните са разположени именно на Шамандурите? — Шеленграм огледа присъстващите все така отвисоко. — Позволете да завърша. По мое мнение има само едно възможно, макар и не особено перспективно решение — да се подели Независимата зона, в съюз с Лигата и Унията. Такъв съюз е възможен — не само на нас ни омръзнаха растящите тарифи на Независимите. Войната ще бъде спечелена бързо и без много кръв и ние ще се подсилим за сметка на придобитата акватория и нейните ресурси…

— Лигистите и унистите също ще се подсилят — изръмжа Монтегю.

— Мда — потвърди Шеленграм. — Това е неизбежно.

В настъпилата тишина се чуваше как господин Адмиралисимусът свири тънко през нос.

— Това ли е официалната позиция на отдела за Перспективно планиране? — попита предпазливо флаг-адмиралът.

— Мда — обади се неочаквано Адмиралисимусът, без да повдига клепачи. Флаг-адмиралът се намръщи.

— Не — възрази Шеленграм. — Казах ви, това е моето мнение като водещ експерт. Моето лично мнение. Само моето.

Адмирал Лавров-Печерски издиша шумно. Страхът бързо се изпаряваше и присъстващите видимо се отпуснаха. На лицата им се появиха усмивки. Вредното насекомо само се бе натикало под обувката и сега в черепните им кутии се въртеше ленивата мисъл: да го смачкат ли веднага, или да го оставят да попълзи още малко?

— Може би трябва да предоставим на вашия отдел и функцията на разузнаването? — попита язвително Велич. — Имам чувството, че мечтаете за нещо подобно.

— Не бих приел — отвърна хладно Шеленграм. — Не ми е интересно. Имам друга работа.

— Ами занимавайте се с нея, дявол ви взел, не ни мътете водата! Противникът блъфира, а вие се правите на ясновидец и дуднете: бомба, та бомба…

— Паникьорите трябва да се разстрелват на място — промърмори гневно Риенци.

— По мое време ги давехме — подхвърли Лавров-Печерски. — Изтикваме ги, значи, на края на терасата и…

— Тихо, тихо, господа — намеси се флаг-адмиралът. — Ще ви помоля без крайни изказвания. Мнението на водещия експерт бе изслушано и прието за сведение. Господин Шеленграм, сега доволен ли сте? Чудесно. Повече няма да ви задържаме, двамата с контраадмирала може да се върнете към задълженията си. И така, да продължим…

— Не ви ли беше страх? — попита го шепнешком Хипел, след като прекосиха трите приемни и напуснаха апартамента на Негово високопревъзходителство.

— Беше — отвърна с усмивка Шеленграм, защото Хипел очакваше точно такъв отговор. — Много.

— Опасно е да стои човек край вас, знаете ли. И защо трябваше да си надигате главата? От чувство на дълг, или не ви е мил животът? Какво се хилите сега?

— Проницателността не е порок, а голямо неудобство за околните. Познахте — и едното, и другото.

— Ще ме уморите с този ваш хумор! Какво смятате да правите сега?

От Хипел полъхваше на пот. Навярно е смъкнал някой и друг килограм, помисли си Шеленграм. Да го натикаш сега във ваната, а мундира в пералнята…

Той повдигна рамене.

— Да се върна към задълженията си, разбира се. Довиждане, Курт.

Обратния път Шеленграм измина пеша, по външната повърхност на Шамандурата, катереше се от тераса на тераса. С удовлетворение установи, че почти не се задъхва. Всеки знае: ако искаш да избегнеш мускулната атрофия след година живот на планета с два пъти по-ниска гравитация от земната, трябва да се движиш при всяка възможност. Ежедневните изкачвания поддържаха формата по-добре от бягането по пътечка и когато не го викаха спешно, той се катереше нагоре, пресичаше с удоволствие забранените нива, като се възползваше от имплантирания под кожата служебен пропуск, и нерядко стигаше върха на терасирания конус, където подметките се хлъзгаха по забуления в облаци метал и вече се усещаше разреждането на въздуха. Но сега просто се прибираше.

Известно време мислите му заемаше Хипел, дребосъкът с развит нюх, доловил някаква сила в дързостта му, вероятно могъщ гръб, зад който няма нищо лошо да се скриеш. Как само щеше да побегне презглава, ако узнаеше истината.