Лей Грийнууд - Омагьосан кръг

Кортни се почувства като в тъмен лабиринт. Независимо в коя посока тръгваше, нещата ставаха все по-лоши. Нито Тед, нито Клей, нито Сет можеха да измислят начин да излезе от положението без да продава. Как тогава смяташе да успее? Все още обаче не искаше да се съгласи да продаде Гас, нито дори част от него.

— Ще помисля върху това — промълви тя. По изражението на Сет разбра, че е изненадан. — Не съм глупава. Знам, че нямам избор, но засега не желая да се предавам. Ще ти кажа какво съм решила след няколко дни.

— Най-добре е да си готова с отговора до края на седмицата. — Сет направи пауза. — Бих искал да мога да ти предложа нещо друго, знам колко много значи за теб Гас.

— Никой не знае какво означава Гас за мен — процеди през зъби Кортни. — Това ще бъде като да разкъсат сърцето ми.

— Добре, нека бъде така. Ще ти се обадя вечерта.

— Няма да съм взела решение.

— Знам, но ще ти се обадя. — Целуна я бързо и си тръгна.

Кортни се насочи към къщата толкова унесено, че почти затисна Хамлет с вратата. Позвъни на треньора на Гас. Както и предполагаше, него го нямаше, но тя остави съобщение да й се обади веднага щом се върне. Започна да обикаля къщата и както обикновено правеше в трудни моменти, се спря пред портрета на дядо си.

— Никога ли не си почиваш? — попита на глас. — Тъкмо ме бе оставил да мисля, че ще се справя, и ме изненада с друг дълг. — Обърна се ядосано към портрета на отсрещната стена. — Ти мразеше това място — изкрещя към баща си. — Каза на дядо, че ти се иска да го видиш превърнато в пепел. Е, както изглежда, желанието ти ще се сбъдне.

Макар да се опитваше да убеди себе си и другите в противното, всичко, което някога бе искала от живота си, бе някой, който да я обича, някой, който да я подкрепя, когато нещата тръгнат зле, някой, който да стои зад нея, когато се налага да взима трудни решения. Но тя отблъскваше хората. Всеки път, когато изпадаше в критичен момент, Кортни заставаше в празната стая, посрещаше бъдещето сама, преследвана от миналото.

Баща й сякаш я гледаше с меланхолична усмивка.

Откакто почина дядо й, Кортни смяташе, че Гас и фермата са всичко, което й е останало на света, но тази безкрайна борба за съществуване разкъсваше сърцето й. Сега изглежда щеше да изгуби всичко точно преди Гас да започне да се състезава и да й помага да изправи фермата на крака.

Натрапчивият звън на телефона прекъсна мислите й.

— Бари? Кортни Клонингер… Радвам се, че Гас се справя толкова добре… Да, получавам отчетите ти всяка седмица. Виж, знам, че говорихме да работиш бавно с него, но нещо се случи и много бързо трябва да намеря пари в брой… Един милион долара… Няма нужда да ми казваш, че е голяма сума. Можеш ли да ускориш програмата му?… Не, не искам да го пускаш да се състезава преди да е готов, но трябва да има лесни надбягвания… Толкова много, колкото ти е възможно… Толкова малко? Но това няма да покрие и половината от сумата, която ми трябва… Сигурен ли си, че това е всичко? Никога не съм осъзнавала колко надбягвания са необходими, за да спечелиш един милион долара… Добре, планирай участие в двете големи и си дръж очите отворени, може да излезе още нещо… Знам, но три надбягвания за два месеца не са прекалено много… Ще те посетя следващата седмица. Тогава ще можем да поговорим по-подробно… Добре, ти също. Чао.

Кортни крачеше напред-назад, докато говореше по телефона, беше прекалено напрегната, за да седне, но сега, след като поредната възможност й бе отнета, се почувства твърде слаба, за да стои на крака, и се отпусна на дивана. Толкова дълго седя без да помръдне, че Хамлет се предаде и заспа.

Беше й останало само едно — трябваше да се обади на баща си.

Цялото й тяло се разтрепери при мисълта, че ще говори с него. В продължение на няколко месеца след смъртта на дядо си Кортни живееше в страх, че баща й може да се появи и тя ще се изправи лице в лице с тази страна от живота си.

Но така или иначе той все още беше жив, все още й беше баща, а дядото беше казал на Кортни, че е и много богат. Обаче как би могла да му телефонира, за да иска пари?

Трябваше й само един миг, за да осъзнае, че или трябва да пожертва гордостта си, или да изгуби всичко. Това беше единствената възможност, която й бе останала. Трябваше да му се обади.

С несигурни пръсти Кортни набра номера. Направи грешка и започна да избира наново. Най-сетне се свърза. Може и да не е в Хонконг, помисли си тя. Сигналът е толкова силен, сякаш звъня на съседите. Изведнъж спря да й дава свободно. Някой бе вдигнал телефона. Останала без дъх, Кортни чакаше да чуе гласа на баща си за пръв път от двадесет години.